Читать «Пътят на дракона» онлайн - страница 2

Пътуването щеше да отнеме седмици. Нямаше храна — и по-лошо, нямаше вода. Последните пет нощи беше спал в пещери или на завет под някой храст. Бившите му братя и приятели — хората, които беше познавал и обичал през целия си живот — претърсваха пътища и села, гонеха го, както се гони див звяр. А тук, на високото, бяха ловните полета на планинските лъвове и вълчищата.

Изменникът прокара пръсти през гъстата си твърда коса, въздъхна и пое надолу. Вероятно щеше да умре, преди да стигне Кешет и някой град, достатъчно голям, за да се изгуби в него.

Вероятно, но само толкова.

В последния светлик на залязващото слънце откри скален навес близо до плитко поточе. Жертва парче от каишката на десния си сандал и с един клон и тънка пръчка направи грубовато подобие на огнен лък — походно устройство за добиване на огън. С цената на много усилия успя да запали малък огън във висок кръг от камъни и клекна до него в свирепия нощен студ. Сухите клонки от ниската растителност наоколо горяха добре и с малко дим, но пък изгаряха бързо. Изменникът подхранваше предпазливо огъня с по някоя клонка, така че хем да не се разгори толкова, че да издаде убежището му, хем да не угасне. Уви, топлината на пламъците сгряваше единствено лицето и ръцете му.

Чу се далечен вой. Изменникът реши, че няма да мисли за източника му. Цялото тяло го болеше от изтощение, но затова пък умът му, отърсил се от непосредствените трудности на пътуването, премина в режим на опасно ускорение. Спомените му изплуваха в мрака. Чувството на свобода и на избор отстъпи пред чувство на загуба, самота и объркване. Все неща, които можеха да го убият по-сигурно и ефикасно от някой изгладнял планински хищник.

Планината не му беше чужда — родил се беше в планинска местност, която не се различаваше твърде от тази. Детството му беше преминало в игри на разбойници и преследвачи, клонки и дървесна кора бяха първите му оръжия. Хранил ли бе някога надеждата да се влее в редиците на монасите, да заживее в техния голям, скрит от света храм? Сигурно, макар че сега, измръзнал под малкия скален навес, това му се струваше неправдоподобно. Помнеше как зяпа, вдигнал главица, високия каменен зид. Как се диви със страхопочитание на каменните стражи, по един за всяка от тринайсетте раси на човечеството, толкова износени и загладени от вятъра и дъждовете, че всичките — синаецът и тралгунът, южнярят и първокръвният, тимзинът, йемуто и удавеният — имаха еднакви безизразни лица и юмруци като топори. Неразличими. Само широките криле и заострените като кинжали зъби на дракона, надвиснал над всички тях, все още се различаваха ясно. Помнеше и черните букви, вградени в гигантската порта от ковано желязо; букви, наредили се в думи на език, който никой в селото не знаеше.