Читать «Сделката на капитан Ворпатрил» онлайн - страница 306

— Би било глупаво — каза неутрално Тедж — да се заложи дете в репликатор тук и после да го мъкнеш, изродено или не, през всичките ужасни възлени скокове до Бараяр. По-разумно е да се изчака малко.

— Малко — съгласи се Иван. Спомни си колко удобно беше необърнал внимание на трийсет и шестия си рожден ден. Уви, някои крайни срокове си оставаха крайни, без значение колко ги игнорираш. — Не знам… само след четири години ще стана двунаборник. Доскоро това ми се струваше много далеч. Вече… не е така.

— Какво означава това? Двунаборник? На бараярски. Или на ворски може би?

— Военен жаргон. Още един диалект, който ще ти се стори интересен. Означава, че когато станат на четирийсет — на две по двайсет, — офицерите от среден ранг като мен или избират ранно пенсиониране, което не е чак толкова ранно, като си помислиш, или полагат отново клетвите си. Последното означава, че имат сериозни амбиции да се доберат до висшето командване. Преди насърчаваха хората да остават на работа, но напоследък е различно. Напоследък предпочитат млади офицери с модерно обучение.

— И… ти какво би искал да правиш? От двете? Или нещо трето?

— Най-сигурният начин да избегна нежелано повишение е като се пенсионирам. — Иван се замисли за идеализма от ранните години на военната си кариера, преди блясъкът му да помръкне. Всъщност наистина ли беше идеализъм, или изгаряща амбиция да надмине другите осемнайсетгодишни гаднярчета от випуска си? Доста глупава амбиция, като си помислиш.

— Значи това ще направиш? Ще излезеш в пенсия?

— Може би. Зависи какви алтернативи ми се предложат. Консулът смята, че трябва да постъпя в дипломатическия корпус. Това е… възможен вариант за двунаборниците като мен.

Устните на Тедж се кривнаха закачливо.

— Няма други като теб, Иван Ксав.

Иван реши да не спори с тази ласкателна гледна точка.

Тедж каза бавно, сякаш да вкуси думите:

— Посланик Ворпатрил.

— Посланик и лейди Ворпатрил. Предпочитат посланиците да са семейни. А с твоите езикови умения ще те лапнат като топъл хляб. Но първо ще трябва да премина обучение, да почиракувам малко на по-ниски позиции, дори с моите връзки. Освен ако не ни пратят на гъза на географията. — Огледа се и добави: — Отново.

Тедж плъзна бавен поглед по златния илански пейзаж, по странното, но галещо окото синьо-зелено на растителността — дълбок нюанс, почти като цвета на Риш, когато й е много студено, — по просторното, сияйно, разяждащо кожата море.

— Е, все някого трябва да пращат и на такива места — каза замислено.

— Ще е свързано с много пътуване. Възлени скокове и прочие.

— Е, да, но няма да е толкова често. Веднъж на две-три години. Все ще издържа някак. А и така ще сме далеч от… и от двете си семейства.

— Това звучи доста приятно като перспектива, да.

Всичко това обаче беше проблем за друг ден, реши Иван. Когато животът и шансът ти даряват идиличен ден като днешния, ден пълен с обещания, би било проява на черна неблагодарност да не му обърнеш нужното внимание.

Иван плъзна босия си крак по стъпалото на Тедж. Време беше да благодари на съдбата.