Читать «Военна морга» онлайн - страница 21

— Не го е записала, понеже той не е видял лицето му — отвърна Луси. — Не е гледал към никого конкретно.

— Ако допуснем, че има лице, което е причинило смъртта му — напомних и на двамата.

— Така е — отвърна тя. — Камерата улавя всичко, което приносителят й погледне; тази камера върху лентата на наушниците е като трето око.

— Тогава онзи, който го е пречукал, е минал отзад — заключи Марино. — И го е направил така бързо, че жертвата не е успяла да се обърне. Или пък е убийство със снайпер. Може да е бил застрелян от разстояние. Стрела с отрова, например. Нали имаше някакви отрови, които предизвикваха кръвоизливи? Може да изглежда пресилено, но такива неща се случват. Нали помните онзи шпионин на КГБ, когото уболи с върха на чадър, намазан с рицин? Чакал на някаква автобусна спирка; никой нищо не видял.

— Бил е български дисидент, който работел за Би Би Си, и не е сигурно, че е било с чадъра, а ти навлизаш в дълбоки води без карта — казах му аз.

— А и рицинът не би причинил моментална смърт — отвърна Луси. — Така е при повечето отрови. Дори цианидният газ. Не мисля, че е бил отровен.

— Не е особено успокоително — отвърнах аз.

— Моята карта е опитът ми като ченге — обърна се Марино към мен. — Разчитам на дедуктивните си способности. Неслучайно ми казват Шерлок — допря той дебелия си показалец до бейзболната шапка.

— Никой не ти казва Шерлок — долетя гласът на Луси от задната седалка.

— Това не ни помага — повторих и хвърлих поглед към тежкото му тяло. Шофираше, положил едрите си ръце върху кормилото, с опрян в него корем. Последното е неизбежно дори когато, според него, беше в добра бойна форма.

— Не си ли ти тази, която винаги ми казва да разчупя рамките? — Отбранителната позиция правеше тона му по-твърд.

— В случай че ще помогне. Обаче да свързваш точки, които могат да се окажат погрешни, е безразсъдство, и ти го знаеш.

Марино винаги е имал тази наклонност към прибързани заключения, но откакто започна работа в Кеймбридж, нещата тръгнаха още по на зле, понеже отново работеше за мен. Обвинявах военното присъствие в живота ни — неизменно като огромните самолети, които прелитаха ниско над Доувър. И по-конкретно, обвинявах Бригс. Марино се чувстваше привлечен по нелеп начин от този мъж с власт, който освен съдебен патолог беше и генерал в армията. Моята принадлежност към армията никога не е имала особено значение за него, нито пък я признаваше; не и в миналото, дори когато след единайсети септември ми беше присъден специален статут. Марино винаги пренебрегваше връзките ми с правителството, сякаш не съществуваха.