Читать «Пробуждането» онлайн - страница 91

Ръката на Катрин падна като подкосена от рамото му. Сълзите рукнаха от очите й и на тежки капки покапаха по бялата рокля. Затаи дъх, сподавена от внезапно надигнало се хлипане. После, все така разплакана, вдигна полите на роклята си и побягна.

— И тогава Деймън взе пръстена, който тя му бе дала и го постави на пръста си — завърши Стефан с глас, дрезгав от умора и емоции. — И ми каза: „Все пак ще я имам, братко.“ След което си тръгна. — Стефан се обърна и примигна, сякаш от мрака излизаше на ярка светлина. Погледна Елена в очите.

Тя седеше напълно притихнала на леглото, наблюдавайки го с очи, които толкова много приличаха на очите на Катрин. Особено в момента, когато преливаха от тъга и страх. Но Елена не побягна.

— И… какво стана после?

Стефан стисна ръце рязко и необуздано, може би инстинктивно, после се отдръпна от прозореца. Не искаше да си спомня това. Не можеше да понася този спомен, още повече пък да го разказва. Как би могъл да го стори? Как можеше да поведе Елена нататък в мрака, за да й покаже ужасните неща, които се спотайваха там?

— Не — рече той. — Не мога. Не мога.

— Трябва да ми разкажеш — меко заговори тя. — Стефан, това е краят на историята, нали? Това е било скрито зад стените, с които си се обградил. Това, което се страхуваш да споделиш с мен. Но трябва да ми позволиш да надзърна зад стените. О, Стефан, не можеш да спреш сега!

Той усещаше ледените пипала на ужаса да се протягат към него, дълбоката бездна на копнежа, която виждаше ясно, толкова ясно както през онзи далечен ден. Денят, в който всичко свърши — и когато всичко започна.

Почувства как уловиха ръката му и когато погледна, видя пръстите на Елена, сключени около нея, даващи му топлина, даващи му сила. Очите й бяха впити в неговите.

— Разкажи ми.

— Искаш да узнаеш какво стана след това, какво се случи с Катрин? — прошепна той. Тя кимна — очите й, приковани в неговите, не трепваха. — Ще ти разкажа. Тя умря на следващия ден. Брат ми Деймън и аз, ние двамата… ние я убихме.

14

При тези думи Елена усети как я побиха тръпки.

— Ти нямаш предвид в буквалния смисъл — заговори колебливо тя. Припомни си какво видя на покрива, кръвта по устните на Стефан. Потисна надигналото се в гърдите й отвращение. — Стефан, аз те познавам. Не си могъл да го извършиш…

Той не обърна внимание на възраженията й, а просто продължи да се взира с пламнали очи, приличащи на зеленеещ се лед на дъното на някой ледник. Сякаш гледаше през нея в някаква непостижима далечина.

— Докато лежах в леглото си през онази нощ, се надявах, че тя въпреки всичко ще дойде при мен. Вече бях започнал да забелязвам някакви промени в мен. Можех да виждам по-добре в тъмното. Струваше ми се, че и слухът ми се беше изострил. Чувствах се по-силен от всякога, изпълнен с някаква първична енергия. И бях гладен.

Това беше глад, какъвто никога не бях познавал. По време на вечерята открих, че обичайните храни и напитки не можеха да задоволят глада ми. А когато зърнах бялата шия на една от прислужничките, разбрах каква бе причината. — Пое дълбоко дъх. Сега гледаше по-мрачно и измъчено. — През онази нощ се съпротивлявах успешно на това желание, но трябваше да впрегна цялата си воля. Мислех си за Катрин и се молех да дойде при мен. Молех се! — Изсмя се. — Като че ли създание като мен може да се моли.