Читать «Пробуждането» онлайн - страница 86
Л. Дж. Смит
И кръвта. Онези надменни чувствени устни бяха покрити с кръв. Червеното изпъкваше отвратително ярко на фона на бледата му кожа и острите, бели, оголени зъби. Държеше в ръце безжизненото тяло на гълъб, бял като зъбите му, с разперени криле. Друг лежеше на земята в краката му като смачкана и захвърлена носна кърпичка.
— О, Господи, не — прошепна момичето. Отстъпи назад като в някакъв транс, едва осъзнаваща какво става. Мозъкът й отказваше да възприеме този ужас, мислите й препускаха диво като мишка, опитваща се да избяга от острите зъбци на капана. Не вярваше на това, не можеше да повярва. Тялото й бе изпълнено с непоносимо напрежение, сърцето й щеше да се пръсне в гърдите, виеше й се свят.
— О, Господи,
— Елена! — Много по-ужасяващо от всичко останало бе това — Стефан да се взира в нея с това животинско лице, да види как по озъбената кръвожадна физиономия пропълзява израз на шок и отчаяние. — Елена, моля те. Моля те, недей…
— О, Господи,
— Елена, моля те… внимавай… — Онова отвратително нещо, онова нещо с лицето на Стефан идваше към нея, зелените очи пламтяха. Тя отскочи назад, а той направи още една стъпка към нея с протегнати ръце. Тази дълга тясна длан с тънки пръсти, която толкова нежно бе галила косата й…
— Не ме
В този миг видя избухващи пурпурни облаци, тъмния силует на къщата до нея. Явно бе имала достатъчно дълго време, за да ги види ясно и да изпита безкрайния ужас, докато пропадаше в безкрая.
Но така и не стигна до страховитото дъно. Внезапно около нея се обвиха ръце, подкрепиха я в полета й. Чу се глухо тупване и ръцете се стегнаха, нещо пое удара от падането. После всичко застина.
Тя се отпусна неподвижно в прегръдката на тези две ръце, опитвайки се да си поеме дъх. Опитвайки се да повярва в още нещо, което изглеждаше напълно невероятно. Беше паднала от покрива на триетажна постройка и все още беше жива. Стоеше в градината зад пансиона сред пълна тишина между две гръмотевици, сред падналите по земята листа, където би трябвало да лежи изпотрошеното й тяло.
Бавно повдигна поглед към лицето на този, който я държеше. Стефан.
Тази нощ бе изпълнена с твърде много страхове, с твърде много удари. Вече не можеше да реагира. Можеше единствено да се взира удивено в него.
В очите му имаше безкрайна тъга. Тези очи, които горяха като зелен лед, сега бяха тъмни, празни и безнадеждни. Същия поглед бе видяла за пръв път в стаята му, но сега беше още по-страшен. Сега в него се четеше омраза към самия него, примесена с печал и горчиво себеосъждане. Не можеше да го понесе.