Читать «Кръвожадност» онлайн - страница 66

— Хванах го! — извика един глас.

Светът изчезна под краката ми и внезапно политнах напред. Ударих се в нещо твърдо — Деймън? — сетне отекна силно дрънчене, когато вратата на металната клетка се заключи зад мен.

27

Отворих с мъка натежалите си клепачи. Не знаех колко време е минало. Дали бе една нощ? Две? Седмица? Където и да се намирах, наоколо цареше мрак. На границата на съзнанието, чувах стъпки и викове, веднъж глас, звучащ като този на Кали, извика името ми. Ала един ден се събудих, без внезапно отново да изпадна в безсъзнание. Повдигнах ръце, осъзнал, че съм прикован към стената. Стръкове върбинка прогаряха ръцете и краката ми. Почти цялото ми тяло бе покрито с напукана кора от засъхнала кръв и бе невъзможно да разбера къде съм ранен. До мен седеше Деймън, притиснал колене към гърдите си. И той бе окървавен, а страните му бяха изпити. Хлътналите му очи бяха заобиколени от тъмни кръгове, но върху устните му бавно разцъфна усмивка.

— Май вече не сме толкова силни, а, братко?

Опитах се да седна. Костите ме боляха. В таванското помещение се процеждаше мъждива светлина, идваща откъм мръсния прозорец. В далечния ъгъл се чу трополенето на миши крака. Звукът раздвижи глада в мен и осъзнах, че не съм се хранил, откакто бях тук. В другия ъгъл седяха двама непознати пазачи, нехаещи за почти безмълвния ни разговор.

Поклатих отвратено глава. Как съм могъл да бъда толкова глупав? Лекси е била права. Разбира се, че беше. Кали ме бе предала. Навярно през цялото време го е планирала, в секундата, когато е забелязала пръстена ми, еднакъв с този на Деймън. Трябваше да го осъзная в мига, в който видях баща й в стаята. Как можах да се хвана в толкова глупав, очевиден капан? Заслужавах да бъда окован като животно.

— Обичаш ли я? — попита Деймън, сякаш прочел мислите ми.

Продължих да се взирам право пред себе си.

— Ако се интересуваш, не е идвала да те види — продължи брат ми разговорливо. — Хубава е, макар че според скромното ми мнение, би могъл да си намериш и нещо по-добро.

Гневът накара зъбите ми да се удължат.

— Докъде смяташ да стигнеш с това? — изръмжах.

Деймън посочи към решетките.

— Очевидно доникъде. Отличен опит за освобождаване, няма що.

— Поне се опитах — промълвих. Гневът ми се стопи, изместен от примирение.

— Защо изобщо си даде този труд, братко? — Очите на Деймън блеснаха в мрака. — Не ти ли показах достатъчно ясно чувствата си?

— Аз… — започнах, преди да осъзная, че дори нямам представа откъде да започна. Как бих могъл да му кажа, че освобождаването му не е било избор? Че една и съща кръв тече във вените ни, че сме свързани един с друг? — Няма значение — изрекох вместо това.

— Да, няма — съгласи се Деймън с философска нотка в гласа. — В крайна сметка много скоро и двамата ще бъдем мъртви. Въпросът е дали ще бъдеш убит от крокодил или от тигър. Чух Галахър да казва, че крокодилите са най-подходящи за шоу, защото не убивали веднага, а удължавали агонията.