Читать «Кръвожадност» онлайн - страница 59

— Чудовището има същия пръстен — отрони тя.

Главата ми подскочи ужасено. Как можах да забравя за пръстените?

Кали се прокашля.

— Вампирът, той… твой брат ли е?

Кръвта ми се смрази и аз скочих на крака.

— Не, Стефан! Остани. — Зелените очи на Кали бяха огромни, страните й аленееха. — Моля те. Просто остани. Зная какъв си и не се страхувам.

Отстъпих назад. Дишах бързо и накъсано. Главата ми се въртеше, имах чувството, че всеки миг ще повърна.

— Как можеш да знаеш какво съм и да не се боиш от мен?

— Ти не си чудовище — рече тя просто и също се изправи.

За миг двамата стояхме там, не говорехме, едва дишахме. Една патица се изви над езерото. В далечината изцвили кон. Мирисът на бор погъделичка носа ми. Забелязах, че Кали бе махнала всички стръкове върбинка от косата си.

— Как можа да го кажеш? — изумих се. — Бих могъл да те убия на мига.

— Зная. — Тя впи поглед в очите ми, сякаш търсеше нещо. Навярно душата ми. — Тогава защо не си го направил? Защо не ме убиеш сега?

— Защото те харесвам — промълвих, изненадан от думите си.

По устните й пробяга усмивка.

— Аз също те харесвам.

— Сигурна ли си? — Сграбчих китките й и тя леко се отдръпна. — Защото, когато те докосна, не зная дали искам да те целуна или… или…

— Целуни ме — прошепна тя задъхано. — Не мисли за другото.

— Не мога. Ако го направя, няма да се задоволя само с целувка.

Кали приближи към мен.

— Но ти ме спаси. Когато твоят… брат се нахвърли върху мен, ти го прониза. Ти прониза собствения си брат. Заради мен.

— Само в корема, не и в сърцето — изтъкнах.

— Все пак. — Отпусна ръка на гърдите ми, точно там, където би трябвало да е сърцето ми. Сковах се, опитвайки се да не вдъхвам уханието й.

Преди да реагирам, Кали извади игла от джоба си и прободе показалеца си. Смразих се.

Кръв.

Само една капка, като рубин, искреше на върха на пръста й.

Господи, кръвта на Кали. Ухаеше на кедрово дърво и на най-сладкото вино. Лицето ми плувна в пот, а дишането ми се учести. Сетивата ми се изостриха, а зъбите ми запулсираха. В очите на Кали се мярна страх, струеше от тялото й.

И изведнъж зъбите ми се прибраха. Отстъпих назад. Дишах тежко.

— Виждаш ли, ти не си чудовище — заяви тя твърдо. — Не си като него.

Изви се вятър и косата на Кали се накъдри зад нея като вълните в езерото. Тя потрепери, а аз приближих към нея.

— Може би — прошепнах в ухото й, опиянен от уханието й. Устните ми бяха на сантиметри от врата й. Не бих могъл да й призная колко живота бях отнел, как Деймън мислеше, че аз съм чудовището. — Но той е мой брат. Аз съм виновен, че е тук.

— Искаш ли да ти помогна да го освободиш? — попита тя решително, сякаш през цялото време бе знаела, че разговорът ще стигне дотук.

— Да — отвърнах просто.

Кали задъвка устната си, докато си играеше с кичур от косата си, като го увиваше и развиваше около пръста си.

— Но не си длъжна. — Избягвах очите й, за да съм сигурен, че не въздействах върху волята й.

Тя се втренчи изпитателно в мен, сякаш лицето ми бе шифър, който трябваше да разгадае.