Читать «Кръвожадност» онлайн - страница 24

Лекси.

Сякаш по даден знак тя пристъпи плавно в стаята, отваряйки вратата почти безшумно. Русата й коса бе разпусната и се стелеше по раменете й. Беше облечена в семпла черна рокля. При бегъл поглед можеше да я помислят за дете. Но от леките бръчици край очите и пълните устни можех да заключа, че е напълно развита жена, вероятно на около деветнайсет или двайсет години. Нямах представа колко години са изминали, откакто е била на толкова.

Приседна на ръба на леглото ми и приглади косата ми назад.

— Добър вечер, Стефан — изрече, а очите й блеснаха дяволито. Между пръстите си стискаше висока чаша с тъмна течност. — Добре поспа — отбеляза.

Кимнах. Чак когато потънах в пухеното легло на третия етаж, осъзнах, че през последната седмица почти не съм спал. Дори във влака винаги бях нащрек, от време на време долавях въздишките и похъркванията на спътниците си и винаги, винаги равномерното пулсиране на кръвта във вените им. Но тук нямаше туптене на човешко сърце, което да ми попречи да потъна в дълбок сън.

— Донесох ти това — оповести тя и ми поднесе чашата. Бутнах я настрани. Кръвта миришеше на застояло и вкиснато.

— Трябва да пиеш — настоя тя. Прозвуча по начина, по който говорех на Деймън и противно на волята си изпитах раздразнение — и тъга. Поднесох чашата към устните си и отпих малка глътка, потискайки желанието да я изплюя. Както очаквах, имаше вкус на застояла вода, а от миризмата ми се повдигна.

Лекси се усмихна на себе си, сякаш се наслаждаваше на някаква своя шега.

— Това е козя кръв. Добра е за теб. Ще се разболееш, ако продължаваш да се храниш по този начин. Диета, основана изключително на човешка кръв, не е добра за храносмилането. Или душата.

— Ние нямаме души — подсмихнах се презрително, но поднесох отново чашата към устните си.

Лекси въздъхна, взе чашата и я остави върху нощното шкафче до леглото.

— Толкова много има да учиш прошепна, почти на себе си.

— Е, разполагаме с цяла вечност за това, нали? — изтъкнах. Бях възнаграден с искрен смях, който прозвуча изненадващо високо и гърлено, идвайки от толкова слабичко тяло.

— Бързо схващаш. Ела. Стани. Време е да ти покажа града — заяви тя и ми подаде обикновена бяла риза и панталони.

След като се преоблякох, я последвах надолу по проскърцващата дървена стълба до балната зала, където сновяха останалите вампири. Всички бяха облечени, но всички изглеждаха малко старомодни, все едно току-що бяха слезли от портретите по стените. Хюго седеше зад пианото и свиреше фалшиво някаква мелодия от Моцарт, наметнат със синя кадифена пелерина. Бъкстон, тромавият, избухлив вампир, носеше широка бяла риза с жабо, а Пърси се бе спрял на избелели бричове и тиранти, в които имаше вид на ученик, закъснял за игра на топка с приятелите си.

Когато ме видяха, вампирите замръзнаха. Хюго се насили да ми кимне леко, но останалите само се втренчиха мълчаливо в мен.

— Да вървим! — изкомандва Лекси и поведе групата към вратата, после надолу по покритата с плочки пътека, през зигзагообразни улички и алеи, докато накрая излязохме на улица с името „Бърбън“. Всяка врата водеше към слабо осветен бар, откъдето с олюляваща се походка излизаха пияни клиенти, за да се запрепъват в нощта. Предизвикателно облечени жени се бяха събрали на групи под навесите, заобиколени от весели гуляйджии, готови както да избухнат в смях при някоя шега, така и да пуснат в ход юмруците си. Мигом разбрах защо Лекси ни бе довела тук. Въпреки странните ни одеяния, не привличахме по-голямо внимание от всеки един от подпийналите веселяци наоколо.