Читать «Кръвожадност» онлайн - страница 10

— Нима смяташ да спиш? Точно сега? — възкликнах изумено.

— Защо не?

— Защо не? — повторих глупаво. Размахах ръце, сочейки около нас. Въпреки ранния час изискано облечени мъже в шапки и жилетки бяха окупирали облицования с дървена ламперия бар в ъгъла. Група по-възрастни мъже играеха покер, докато младоците в капитански униформи си шепнеха заговорнически над чашите с уиски. Никой не ни обръщаше внимание. Нямаше вампирски компас, който да разкрие истинската ни същност. Никой дори не погледна към нас, когато седнахме.

Разположих се на дивана срещу Деймън.

— Не разбираш ли? — попитах го. — Тук никой не ни познава. Това е нашият шанс.

— Ти си този, който не разбира. — Деймън пое дълбоко дъх. — Усещаш ли това?

Топлият аромат на кръвта изпълни ноздрите ми, а глухите удари на сърцата отекваха около мен като цикади в лятна вечер. Мъчителна болка тутакси прониза челюстта ми. Закрих устата си с ръце, докато се озъртах обезумяло, за да видя дали някой не е забелязал дългите и остри кучешки зъби, които стърчаха от венците ми.

Деймън се засмя кисело.

— Никога няма да бъдеш свободен, братко. Ти завинаги си обвързан с кръвта, с човешките създания. Те събуждат отчаяната жажда в теб — превръщат те в убиец.

При думата убиец един мъж с червеникава брада и загоряло от слънцето лице хвърли остър поглед към нас от другата страна на пътеката. Насилих се да изобразя любезна усмивка.

— Ще ни навлечеш неприятности — изсъсках тихо.

— Да, само че трябва да обвиняваш себе си за това — сви рамене Деймън. Затвори очи — знак, че разговорът ни е приключил.

Въздъхнах и погледнах през прозореца. Вероятно се намирахме на около петдесетина километра от Мистик Фолс, но имах чувството, че всичко, което бях познавал досега, просто е престанало да съществува. Дори времето се бе променило — проливният дъжд беше спрял, а лъчите на есенното слънце проникваха през рехавите облаци и струяха през стъклото, отделящо влака от останалия свят. Беше наистина любопитно: нашите пръстени ни предпазваха слънчевите лъчи да не изгорят кожата ни, ала в същото време огненото кълбо ме караше да се чувствам леко замаян.

Станах и потърсих убежище в тъмните коридори, свързващи вагоните. Минах покрай купета от първа класа с плюшени седалки, сетне по пътеката между дървените седалки във втора класа.

Накрая се настаних удобно в едно празно спално купе, дръпнах завесите, затворих очи и наострих слух.

Надявам се, че северняците ще се махнат от Ню Орлиънс и ще го оставят на нас…

Само веднъж да зърнеш онези красавици на „Бърбън Стрийт“ и дори няма да си спомниш за девственицата си от Вирджиния…

Трябва да си внимателен. Там се правят вуду магии и разправят, че демоните се събирали да се забавляват…

Усмихнах се. Ню Орлиънс ми се стори идеалното място за новия ни дом.

Изпънах се върху леглото и се оставих равномерното потракване на влака да ме унесе в дрямка. Бях открил, че се храня много по-добре, след като съм си починал.

5

Ден по-късно влакът спря със стържещ звук.