Читать «Пробуждането на Атлантида» онлайн - страница 15

— Какво става, Даниъл? Защо преследват Ерин? Защо си тук?

Вампирът присви очи и погледна към Ерин по начин, който се стори твърде загрижен според Вен. Примитивен, покровителствен инстинкт, се надигна вътре в него, премина през тялото му и стегна мускулите му.

— Мисля, че е по-добре да ми кажеш веднага. Тук съм, за да направя съюз с Ерин и нейното сборище и няма да търпя никаква намеса в това. — Той се приближи с една крачка до Даниъл, взирайки се право в очите му. — Само да знаеш.

— Само да знаеш — повтори подигравателно вампира, очевидно без да изпитва ни най-малка уплаха, — че аз също се опитвам да защитя Ерин. Той я иска и няма да спре, докато не я получи.

Главата на Даниъл се наклони настрани, сякаш чуваше звуци, които бяха извън обхвата на Вен.

— Трябва да тръгвам. Вещиците се прибират у дома. Ще почистя боклука вместо теб. — Той се наведе и грабна мъртвото тяло, което лежеше в краката им. — Грижи се за нея, ясно? Не сваляй гарда дори за миг. Той е прекалено силен.

Със свръхестествена скорост, така характерна за неживите, Даниъл се стрелна от земята към дърветата, като повдигна трупа и се изстреля във въздуха, както бе направил Вен по-рано.

— За кого в името на деветте кръга на ада говориш, по дяволите? — изкрещя Вен след него, защото вече му беше писнало до смърт от вампирите и техните полуистини и скрити заплахи.

Даниъл се обърна и погледна към Вен.

— О, възможно е той да идва от някакъв единадесети кръг на ада, атланте. Говоря за Калигула.

След като вампирът изчезна, Ерин се надигна и седна, като примигваше и придържаше главата си. Вен коленичи, за да я вдигне от земята, като неспирно шепнеше успокояващи звуци до копринената й коса и обещаваше с жестока решимост да я предпази. Това му беше работата. Нямаше нищо общо с начина, по който тялото му се стягаше, когато бе близо до нея.

Да бе. Как не.

Той видя как по алеята отби лъскава лимузина и три жени, облечени в дълги копринени роби, слязоха и изблъскаха шофьора, забързани към Вен. Воинът се напрегна, но една от тях, която имаше дълга червена коса започна да пее монотонно и той усети силния натиск на магията й върху кожата си, преди тя да е произнесла повече от три думи. Ерин се усмихна на новодошлите, така че Вен донякъде се отпусна.

— Хей, аз съм приятел. Не ме превръщайте в крастава жаба. Аз съм Вен от Атлантида и трябва да поговорим.

Ерин вдигна глава от рамото му и каза с немощен дъх:

— Вярно е, Дженай — тя го погледна със своите огромни сини очи, — той може би току-що спаси живота ми.

Трите жени започнаха да говорят едновременно.

— Какво?

— Кой…

— Ти…

И тогава червенокосата ги прекъсна.

— Вътре. Ще обсъдим това вътре.

Вещиците се отправиха към вратата и Вен ги последва.

— Добре ли си? — попита той Ерин и ръцете му се стегнаха около нея. — Наистина ли си добре? Как е главата ти? Какво ти причини тази гадна светлина?

Тя отпусна глава на рамото му, сякаш бе прекалено тежка и врата й не можеше да я държи.

— Мисля, че съм добре. Вен, това беше черна магия. Кехлибарът ми пееше за мен. Те ме откъснаха от собствената ми сила. Тази вещица трябва да е била по-могъща от всяка друга, която познавам с изключение на тях трите. — Тя посочи вещиците, които влизаха в сградата пред тях.