Читать «Пробуждането на Атлантида» онлайн - страница 12

Завъртя се, за да го погледне и гледката, пред която се изправи, беше напълно неочаквана. Със затворени очи и наведена глава, воинът удряше с юмруци върху покрива й веднъж, два пъти, а след това за трети път, като мърмореше нещо на хармоничен език, който не звучеше като нито един език, който тя знаеше. Тогава той дойде на себе си и се загледа в нея над покрива на колата й, очите му горяха, разширени от шок и нещо, което много приличаше на отчаяние.

— Прости ми, моля те, но аз трябва да тръгвам. Сега. Трябва да… Аларик… проклятие. Аз просто… о, по дяволите, трябва да се измъкна от тук. — С тези думи той се обърна и скочи във въздуха, превръщайки се в блестяща мъгла, докато се издигаше в потъмняващото сумрачно небе.

Тя си пое дъх. Това беше красиво. Беше ужасяващо. Точно, както си бе представяла Атлантида. Поклащайки глава, за да се опита да я прочисти от магия и фантазии, тя хвърли поглед на колата му, която блокираше пътя на нейната.

— В капан. О, Богиньо, какво направи с мен?

Стържещ глас отговори на промърморения й въпрос:

— По-добре попитай, какво ние смятаме да направим с теб, Ерин Конърс.

Преди да успее да помисли, да помръдне или да реагира, кехлибара на пръстите й издаде ясен, остър предупредителен тон. Пулсираща червена светлина изпълни полезрението й и проряза силите й и личните й щитове, прекъсвайки достъпа й до земната магия. За първи път, откакто бе навършила шестнадесет, Ерин бе безсилна, колкото немагьосник, докато стоеше сама, изправена пред тъмнината.

Глава 3

Вен се рееше над върховете на дърветата и чувстваше гадене в червата си. Не спираше да се нарича така, както казваше на всеки друг, за да го предизвика да се бият — страхливец.

Да бяга от една жена — да бяга от емоции — не беше в неговия стил. По дяволите, да има изобщо емоции към жените не бе в негов стил. Нямаше нищо, нито едно проклето нещо, което по някакъв начин да е нормално в реакцията му към Ерин Конърс.

Вен! Помогни ми!

Пронизителният вик се разби в черепа му, нарушавайки концентрацията му, толкова рязко, че той за малко не падна от въздуха. Това беше Ерин и някак си, магически, беше успяла да го достигне телепатично.

И беше в беда.

Той промени посоката и ускори полета си през смрачаващото се небе, кипейки от ярост. Неприятностите бяха нещо, с което той можеше да се справи.

Те бяха негова специалност.

Докато той трептеше над върховете на дърветата, граничещи със сградата на щаба, видя блед, пулсиращ, оранжево-червен пламък, който заобикаляше Ерин и две тъмни фигури, насочили колове към нея. Вещици или магьосници. Вампирите не използваха пръчки и не обичаха много да са около някакви дървени или остри неща.

Той призова елементите, разсейвайки още повече мъглата, която оформяше тялото му, така че да не предизвика подозрение и се спусна надолу над тях. Двете фигури — определено човешки, един мъж и една жена при по-близък поглед — дори не трепнаха. Ерин се изправи, явно невредима, но замразена, в центъра на кълбо от странна светлина. Тя движеше устните си, но явно или беше загубила гласа си, или пък никакъв звук не можеше да проникне в сферата. Но той можеше да чуе копелетата, които я държаха като затворник и реши да послуша минута-две, преди да ги убие, задето я бяха докоснали.