Читать «Залезът на полумесеца» онлайн - страница 8

— Карам доставка за „Хампшир“ — изломоти мъжът.

— Документите — нареди лейтенантът.

Каруцарят бръкна във вътрешния джоб на палтото си и подаде на офицера измачкан лист с водни знаци. Лейтенантът се смръщи, докато го четеше, после поклати глава.

— Това не е нужната товарителница.

— Генералът това ми даде. Това и петарка — добави каруцарят и намигна хитро.

Лейтенантът заобиколи, за да огледа сандъка — беше с размери приблизително колкото ковчег. Отгоре с черно мастило беше написано:

„Собственост на Кралския военноморски флот.

На вниманието на сър Лий Хънт,

Специален пратеник в Руската империя.

Да се достави в Британското посолство в Петроград, Русия.“

— Хъм — измърмори лейтенантът, като местеше очи от сандъка към листа. — Добре, подписано е от генерала. Чудесно — повтори той и върна листа на каруцаря. — Ей, ти — обърна се към най-близкия хамалин. — Качете сандъка на борда. А ти разкарай тази каруца от тук.

Хамалите вързаха сандъка с въжета и един кран го вдигна и после го пусна в предния трюм. Каруцарят весело отдаде чест на лейтенанта, плесна с юздите и бавно подкара каруцата. След малко напусна района на военното пристанище, мина покрай последните складове, излезе в голо поле и след още километър зави по един разбит път и спря каруцата пред порутена селска къща. От обора до нея излезе накуцващ възрастен мъж и попита:

— Свърши ли си работата?

— Да. Благодаря, че ми даде да ползвам каруцата и коня ти. — Мъжът се усмихна, извади банкнота от десет лири от портфейла си и я подаде на стареца.

— Извинете, господине… — заекна той, гледаше банкнотата невярващо. — Ама това са повече пари, отколкото струва кобилата.

— Добра си е кобилата — отговори русокосият мъж и потупа Доли по врата за сбогом. — Довиждане — каза на стареца, обърна се и си тръгна, без да каже нищо повече.

След няколко минути — вървеше бавно по пътя — чу ръмжене на автомобилен двигател. Един син „Воксхол“ излезе иззад завоя, намали и спря пред него. Каруцарят отиде до задната врата и се качи. Суров на вид мъж в одеждите на англикански свещеник се плъзна настрана, за да му направи място на седалката, погледна го навъсено, после се пресегна назад към стойката и взе гарафа с бренди. Наля на каруцаря в кристална чаша, нареди на шофьора да продължава и попита:

— Натовариха ли сандъка?

— Да, отче — отговори каруцарят с подигравателна пламенност. — Приеха фалшивата товарителница и го качиха в предния трюм. — В гласа му вече нямаше и следа от акцент. — След седемдесет и два часа можеш да кажеш сбогом на твоя прославен генерал.

Думите му сякаш обезпокоиха свещеника, макар да ги беше очаквал. Той мълчаливо бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади натъпкан с банкноти плик.

— Както се договорихме. Половината сега, а останалото след… събитието.

Каруцарят взе плика и се усмихна, като извади от него дебела пачка.

— Чудя се дали германците биха платили толкова, за да потопят кораб и да пратят на оня свят един генерал — подхвърли той. — Ти да не би случайно да работиш за кайзера, а?