Читать «Писмо в бутилка» онлайн - страница 144

— Не мога да остана, Гарет. Колкото и да го искаме и двамата, не мога.

Думите ѝ го прободоха като с нож. Изведнъж главата му се замая.

— Недей… — запъна се той.

Тереза се изправи, съзнавайки, че трябва да си тръгне, преди да се е размекнала. Навън изтрещя гръмотевица. След секунди заваля ситен дъжд.

— Трябва да тръгвам.

Тя метна през рамо дългата дръжка на чантата си и се запъти към външната врата. Гарет остана за миг на мястото си — не можеше да помръдне от изумление.

Най-накрая със замаяна глава стана и я последва. Дъждът беше започнал да вали силно. Наетата ѝ кола беше паркирана на алеята. Гарет я наблюдаваше как отваря вратата, но не беше в състояние да измисли какво да ѝ каже.

Седнала на седалката, тя повъртя за миг ключа за запалването и накрая го пъхна в процепа. Насили се да му се усмихне, докато затваряше вратата. Въпреки дъжда смъкна стъклото, за да го вижда по-ясно. Завъртя ключа и чу как моторът запърпори. Двамата се гледаха, докато двигателят работеше на празен ход пред къщата му.

Изразът на лицето му стопи цялата ѝ съпротива и крехкото ѝ решение. За миг и се прииска да върне времето назад. Прииска ѝ се да му каже, че не е говорила сериозно, че все още го обича, че не бива да приключват така. Толкова щеше да е лесно да го направи, толкова щеше да е в реда на нещата…

Но колкото и силно да го искаше, не можа да се насили да изрече дума.

Той пристъпи крачка към колата. Тереза поклати глава, за да го спре. Това само по себе си беше достатъчно болезнено.

— Ще ми липсваш, Гарет — промълви тя, без да е сигурна дали я чува, и включи на задна скорост.

Дъждът на зимната буря започна да плющи с по-гъсти и по-студени капки.

Гарет стоеше като замръзнал.

— Моля те — заговори той на пресекулки, — не си отивай. — Гласът му беше нисък, почти не се чуваше от дъжда.

Тереза не отговори.

Знаейки, че всеки момент ще заплаче отново, ако не тръгне, тя вдигна стъклото на прозореца си. Обърна глава назад и започна да излиза на заден ход от алеята. Гарет постави ръка на капака, когато колата потегли, пръстите му се плъзгаха бавно по мократа повърхност. В мига, в който колата излезе на улицата, чистачките на предното стъкло започнаха да се движат надясно-наляво.

Изведнъж Гарет почувства, че последният му шанс се изплъзва.

— Тереза! — извика той. — Почакай!

Но силният дъжд погълна думите му и тя не го чу. Колата беше вече подминала къщата. Гарет се затича до края на алеята и размаха ръце, за да привлече вниманието ѝ в огледалото за обратно виждане. Тя вероятно не го видя.

— Тереза! — извика той отново. Той тичаше в средата на пътя зад колата, краката му газеха в образувалите се локви. Светлините на стоповете ѝ премигнаха за секунда, после останаха запалени, когато колата спря. Във вихрещите се дъжд и мъгла автомобилът приличаше на мираж. Гарет знаеше, че Тереза го наблюдава в огледалото за обратно виждане и го вижда как скъсява разстоянието. Все още има шанс…