Читать «Правилото за имената» онлайн - страница 5

На другия ден Чернобрадия слезе на пристана да огледа разцепената дъска на лодката, която май щеше да му отнеме доста време да я оправи, и, както обикновено, да накара сдържаните сатинци да си отворят устата.

— Коя тука е лодката на вълшебника? — попита. — Или неговата е от тия, дето Маговете могат да сгънат в орехова черупка, когато не ги използуват?

— Тц — рече един флегматичен рибар. — Тя е горе, в пещерата под хълма.

— Занесъл е лодката, с която е пристигнал, в пещерата?

— Аха. Право горе. Аз му помагах. Беше като оловна. Тъпкана с големи кутии, а те тъпкани с книги за заклинания, така вика. Като оловна — и флегматичният рибар с флегматична въздишка обърна гръб. Племенникът на Гуди Гулд, който кърпеше наблизо една мрежа, вдигна очи от нея и попита също тъй флегматично:

— Май ти се иска да се видиш с господин Подхълмски, а?

Чернобрадия отвърна на погледа му. Дълго време умните черни очи се гледаха с честните сини очи; после Чернобрадия се усмихна и каза:

— Да. Ще ме заведеш ли до хълма, Бърт?

— Аха, щом свърша — рече рибарят. И когато мрежата беше закърпена, той и човекът от Архипелага потеглиха по селската улица към високия зелен хълм над нея. Щом стигнаха мерата, Чернобрадия каза:

— Чакай малко, Бърт, приятелю. Имам да ти разправя една история, преди да се видим с вашия вълшебник.

— Давай — рече Бърт и седна под сянката на един вечнозелен дъб.

— Тази история е започнала преди стотина години и още не е свършила, макар че много скоро ще свърши, много скоро… Точно в центъра на Архипелага, където островите са се наблъскали нагъсто като мухи на мед, има един малък остров, наречен Пендор. В ония военни времена преди Лигата Господарите на Пендор били много могъщи. Плячка, откупи, налози — всичко се стичало в Пендор и те много отдавна събрали там голямо богатство. Тогава някъде отдалеч, от външния край на Западния разлив, където на вулканичните острови се плодят дракони, един ден долетял много могъщ дракон. Не някой от тези наедрели гущери, на които народът тук във Външния разлив, казва дракони, а голямо, черно, крилато, умно, лукаво чудовище, изпълнено със сила и коварство, и — като всички дракони — влюбено в златото и скъпоценните камъни повече от всичко друго. То убило Господаря и войниците му, а хората от Пендор избягали с корабите си през нощта. Всички офейкали и оставили дракона да се вие из кулите на Пендор. И той си стоял там сто години, влачейки люспестия си корем по изумруди и сапфири, и златни монети, като излизал на година-две, когато трябвало да яде. Знаеш ли какво ядат драконите?

Бърт кимна и прошепна:

— Девици.

— Точно така — рече Чернобрадия. — Е, това не може да се понася вечно, нито пък мисълта той да си седи върху съкровището. Тъй че след като Лигата укрепна и Архипелага вече не беше толкова зает с войни и пиратство, бе решено да се атакува Пендор, да се изгони драконът и да се вземе златото и скъпоценностите за хазната на Лигата. Това Лигата винаги е искала пари. И ето ти огромна флотилия, събрана от петдесет острова, и седем Мага, изправени на носовете на седемте най-здрави кораба, плават към Пендор… Стигат там. Акостират. Нищо не помръдва. Всички къщи са празни, чиниите по масите — пълни със стогодишен прах. Костите на стария господар и хората му лежат из дворовете на замъка и по стълбите. А стаите в кулите вонят на дракон. Ама дракон няма. И съкровище няма, няма и едно диамантче колкото маково зърно, няма едно-едничко сребърно мънисто… Като си знаел, че не може да се справи със седем Мага, драконът избягал. Проследили го и открили, че е отлетял на един пустинен остров на север, наречен Удрат; отишли там и какво намерили? Пак кокали. Неговите кокали — на дракона. Но съкровище нямало. Вълшебник, някакъв неизвестен вълшебник от някъде си, сигурно го е срещнал насаме и го е победил, а после е изчезнал със съкровището под носа на Лигата!