Читать «Светът се нарича дъбрава» онлайн - страница 8

По-голямата част от Ню Таити бе покрита с вода — едно топло плитко море, чиято повърхност се нарушаваше тук-таме от рифове, островчета, архипелази и петте големи Земи, които бяха разположени във формата на арка с дължина около две хиляди и петстотин километра в северната кватросфера. И всички тези парченца и късчета суша бяха покрити с дървета. Океан или дървета — на Ню Таити друг избор нямаше. Вода и слънце, или мрак и листа.

Но тук бяха пристигнали хора за да сложат край на мрака и да превърнат тази сган от дървета в безупречно нарязани талпи, които на Земята се ценяха повече от злато. Буквално повече от злато, защото то можеше да бъде извадено от морската вода и изпод ледовете на Антарктида, а дървен материал там не можеше да се намери. Дървеният материал можеше да се получи само от дървета, а той наистина беше необходим лукс на Земята. Ето защо горите по другите планети се превръщаха в дървен материал. Двеста мъже с роботриони и самодвижещи се хаспели бяха отворили вече широката дванайсет километра просека върху остров Смит само за три месеца.

Най-близките до лагера пънове из просеката вече се превръщаха в бяла прахан. Обработени с химикали те щяха да се превърнат в богата торна пепел, готови за пристигането на постоянните заселници селските стопани на Смит. И на земеделците нямаше да им остане нищо друго, освен да засадят семената и да чакат да покълнат.

Това вече беше правено. Само по себе си беше странно, но всъщност бе доказателството, че Ню Таити е предопределена за заселници. Тук всичко беше пристигнало от Земята преди около един милион години и еволюцията се бе придвижвала по толкова познат път, че веднага се различаваха бор, дъб, орех, кестен, ела, зеленика, ябълка, ясен, както и елени, птици, мишки, котки, катерички, маймуни.

Естествено хуманоидите от Хайн-Давенант твърдят, че те са свършили това по същото време когато са колонизирали Земята, но ако човек слуша тези извънземни, ще разбере, че претендират да са заселили всички планети в Галактиката и да са изобретили всичко — от секса до габърчетата.

Теориите за Атлантида бяха много по-реалистични и това наистина можеше да бъде загубената колония на Атлантида. Но хората бяха измрели и най-близкото себеподобие, което се бе развило от клона на маймуните вместо тях, бяха хорите — високи по един метър и покрити със зелена козина.

За извънземни те почти отговаряха на стандарта, но като хора бяха истински провал. Просто си бяха сбъркани. Може би след още един милион години щяха да се оправят, но конквистадорите бяха пристигнали и еволюцията не се движеше вече с темпото на случайните мутации по веднъж на хилядолетие, а със скоростта на междузвезден кораб от Земната космическа флотилия.

— Хей, капитане!

Дейвидсън се обърна и макар реакцията му да се бе забавила само с микросекунда, това беше достатъчно, за да го ядоса. Имаше нещо в тази нещастна планета, нещо в слънцето и в леко забуленото небе, в меките ветрове понесли уханието на листна плесен и цветен прашец, нещо, което те кара да се унасяш — замотаеш се някъде и се замислиш за конквистадори, за съдбата и за други глупости, докато започнеш да действаш тъпо и бавно като някой хор.