Читать «Гласове» онлайн - страница 48

— Какво правят момчетата тук? — обади се отново моят събеседник.

Свих рамене. Какво могат да правят момчетата? Търсят храна или събират съчки, като всички останали в града, с изключение на алдите.

— Играят на челик — рекох накрая.

Той придоби още по-унил вид. Изглежда, не си падаше по уличните игри.

— Колко е странно тук — рече. — Има жени навсякъде. Излизат съвсем сами. Пълно е с жени, а не можеш да… те не дават…

— В Асудар няма ли жени? — попитах, преструвах се на невежа.

— Разбира се, че има. Само че не са по улиците да се разхождат така спокойно — отвърна той с тежък, осъдителен тон. — Нашите жени не се мотаят пред очите на непознати. Стоят си вкъщи, където им е мястото.

Изведнъж си спомних за майка ми, на улицата, когато е бързала да се прибере.

Огромен и страшен гняв изпълни цялото ми същество и ако бях проговорила в този момент, щях да го прокълна или да го заплюя в лицето, но успях да се овладея и гневът ми бавно се уталожи. Преглътнах слюнката, която бе изпълнила устата ми, и се помъчих да запазя спокойствие.

— Мекке ми каза, че в храмовете имало уличници — продължаваше момчето. — Всеки можел да ги посещава. Само че сега храмовете са затворени, разбира се. Та сигурно го правят някъде на тайно място. Правят го с всеки, който поиска. Да знаеш нещо за това?

Поклатих глава.

Той въздъхна.

Изправих се бавно. Внимавах за всяка своя стъпка.

— Казвам се Симми — представи се той и ме дари с лъчезарна усмивка, като на най-обикновено дете.

Кимнах. Отдалечих се все така бавно — към Шетар и Чай, защото не знаех къде другаде да отида. Кръвта пулсираше в слепоочията ми.

Чай ме погледна и каза:

— Предполагам, че гандът скоро ще обяви края на срещата. Иди в конюшнята и ги помоли да изкарат коня на господаря. Кажи, че искаш да го поразтъпчеш. Разбра ли?

Кимнах и се отправих към конюшнята в края на площада. По някаква причина вече не се боях от мъжете там. Попитах къде е конят на моя господар и те ме отведоха при Бранти. Бяха му дали овес.

— Оседлайте го и го изведете навън — заповядах, сякаш те бяха роби, а аз господар. Старецът, който го бе поел от мен одеве, се хвърли на мига да изпълни заповедта. Стоях със скръстени ръце и оглеждах редиците красиви коне в яслите. Когато старецът изведе Бранти, поех юздите без колебание.

— На колко е — на деветнайсет-двайсет?

— По-стар — отвърнах уверено.

— От сой е — похвали го старецът, пресегна се и повдигна бърните на Бранти с дебелите си мазолести внимателни пръсти. — Харесвам големите коне.

Кимнах отривисто и се отдалечих. Чай и Шетар бяха при входа на конюшнята, а Оррек тъкмо идваше. Направих му столче, за да се качи на седлото, и поведох коня обратно към къщи. Докато минавахме през портала на Площада на Съвета, очите ми изведнъж се напълниха със сълзи и захлипах. Продължавах да вървя и да гледам през сълзи моя красив град, далечната планина и забуленото в облаци небе.

8

Тази вечер Иста ни сготви едно от специалните си ястия, наричаме го иффу — тестени хапки, пълнени с късчета агнешко, картофи, мерудия и други подправки, и изпържени в олио. Хрупкави и ужасно вкусни. Иста беше благодарна на Оррек и Грай не само защото бяха донесли месо — като стана дума, деляхме вечерята с Шетар, — а и тъй като бяха наши гости и с присъствието си връщаха достойнството и честта на нашия дом и й даваха възможност да се изяви като готвачка. Те похвалиха иффуто, докато ние мърморехме недоволно, че коричките са прегорели. Не може да се намери свястно олио, оплака се тя.