Читать «Гласове» онлайн - страница 44

Оррек започна да рецитира и мелодията на гласа му ме пробуди, накара ме да се заслушам, но това беше някаква алдска поема, за която гандът бе попитал, един от безкрайните им епоси за войни в пустинята, и аз не исках да я слушам.

Потърсих сред придворните сина на ганда, Иддор, онзи, който бе дразнил Шетар. Открих го почти веднага без никакви затруднения. Носеше фини дрехи и шапка с пера и златни ширити. Приличаше доста на баща си, но бе по-висок и по-красив, а кожата му беше по-светла. Изглеждаше неспокоен, непрестанно разговаряше със спътниците си, пристъпваше напред-назад, жестикулираше. Старият ганд стоеше неподвижно, погълнат от историята, ленената му роба не потрепваше, сякаш бе изваяна от камък. Беше опрял късите си яки ръце на бедрата. Повечето от офицерите му също слушаха с видимо внимание, сякаш и те като него попиваха всяка дума. Гласът на Оррек потреперваше от вълнение и захлас и въпреки нежеланието си неусетно се увлякох от историята.

Когато тя приключи, след една трагична сцена на измяна и помирение, слушателите избухнаха в шумни аплодисменти. Гандът заръча на един от робите да донесе на Оррек чаша вода. („После ще я счупят“ — прошепна ми Чай.) Разнесоха и подноси със сладкиши, но не предложиха на нас с Чай. Йораттх се наведе напред и подаде нещо, което приличаше на къс изсушено месо, на Шетар. Чай я отведе по-близо до него. Лъвицата приседна, подуши любезно храната и извърна глава. Гандът се засмя. Имаше приятен смях, от който лицето му се насече още повече.

— Не е глупава за лъвица, а? Нали, госпожице Шетар? — подметна. — Да пратя ли да й донесат друго месо?

Този път не Оррек, а Чай отвърна:

— По-добре недейте, господарю.

Гандът не изглеждаше обиден.

— На диета ли я държите? Ще се поклони ли отново?

Не забелязах Чай да помръдва, нито да произнася някакви думи, но лъвицата се изправи, протегна крака напред и наведе глава, сякаш се покланяше пред ганда. Докато той се смееше, животното погледна късчето месо в ръката на Чай и тя й го метна в устата.

Иддор се приближи и заговори Оррек:

— Колко плати за нея?

— Получих я срещу една песен, ганд Иддор — отвърна Оррек. Говореше, без да става, защото настройваше лирата си и използваше това за извинение. Иддор се намръщи. Оррек вдигна глава от инструмента и уточни: — По-скоро за една легенда. Чергарите, които я бяха хванали заедно с майка й, искаха да чуят цялата история за „Даредар“, та после да я преразказват на представленията си. Три дни и три нощи им я разказвах и за награда ми дадоха лъвчето. Накрая всички се разделихме доволни.

— Откъде знаеш тази история? Как научи нашите песни?

— Чуя ли разказ, или песен, те стават мои — отвърна Оррек. — Това е моята дарба.

— И да съчиняваш песни — добави Йораттх.

Оррек се поклони почтително.

— Но къде си ги чул? — продължаваше да настоява синът на ганда. — Откъде си чул „Даредар“?

— Беше, когато пътувах из Северен Асудар, господарю Иддор. Навсякъде хората ми даряваха песни и истории, разкази и поеми, деляха богатствата си с мен. Не искаха възнаграждение, нито грош дори — само нови песни и разкази срещу техните. Най-бедните хора на пустинята са сред най-щедрите на света.