Читать «Гласове» онлайн - страница 34

Оррек отстъпи назад и зачака търпеливо като Бранти.

— Отдавна ли го имате? — попитах, опитвах се да завържа разговор, но се чувствах точно толкова глупаво, колкото и Соста.

— Вече надхвърли двайсетте. Време е да си почине от тези скиторения. А също и Звезда. — Оррек се усмихна малко тъжно. — Напуснахме заедно Предпланинието — Бранти и аз, Звезда и Грай. И Сажда. Кучето ни. Добро куче беше. Грай я обучи.

Това подтикна Гудит да подхване любимата си тема за галвамандските хрътки — не спря да дрънка, докато не дойде Грай. Носеше бричове и наметало от груб плат. Мъжете в Ансул носят косите си дълги и завързани отзад, така че тя само бе прибрала плитките си в черна плюшена шапка. Освен това беше почернила с нещо брадичката си. Приличаше на двайсетгодишен мъж с чевръсти, стрелкащи се насам-натам очи, срамежлив и мълчалив.

— Готови ли сме? — попита. Дори ниският й дрезгав глас се беше променил.

Соста зяпна от почуда и попита:

— Кой сте пък вие?

Грай свъси вежди и отвърна:

— Чай, звероукротителят. Е, Оррек?

Той я изгледа отгоре до долу, сви рамене, подсмихна се и се метна на коня.

— Какво пък, да тръгваме! — И пришпори коня, без да поглежда назад. Грай и лъвицата го последваха. Докато минаваше през портата, Грай ме погледна и ми намигна засмяно.

— Ама откъде се взе този човек? — продължаваше да се чуди Соста.

— Бъди с тях, милостива Енну, в това гнездо на змии и убийци — промърмори под носа си Гудит и се прибра в конюшнята.

Върнах се в къщата да нагледам нишите на боговете и да попитам Иста трябва ли да се купува нещо от пазара.

6

Гудит ми каза, че рано заранта дошъл вестоносец от Къщата на Градския съвет, която алдите наричат двореца на ганда, за да съобщи, че Оррек трябвало да чака на определеното място. Без обяснения или извинения, разбира се. И така, те тръгнаха, а ние зачакахме. Беше доста късно, когато най-сетне се върнаха, та бях прекарала немалко часове в тревоги. Седях на парапета на пресъхналия фонтан и ги зърнах още щом се заизкачваха по улицата от юг, Оррек пешком, уловил коня за юздите, а Чай звероукротителят зад него, следван от лъвицата, която явно бе отегчена.

Изтичах да ги посрещна.

— Всичко мина добре — успокои ме Оррек, а Чай добави:

— Горе-долу.

Гудит чакаше при вратата на конюшнята, за да поеме Бранти — появата на конете му бе донесла такава радост, че не позволяваше на никой друг да ги гледа дори за малко.

— Ела с нас горе — покани ме Чай и още щом влязохме в столовата, без да сменя дрехите си, нито да си измива лицето, отново стана Грай. Попитах ги дали са гладни, но те поклатиха глави и казаха, че гандът наредил да им дадат храна и вода.

— Пуснаха ли те вътре? — попитах Грай. — Пуснаха ли Шетар?

Не исках да проявявам любопитство към нищо, свързано с алдите, но не можех да се стърпя. Никой не беше влизал в двореца и казармите и не знаехме как живеят гандът и алдите, защото сградата бе под постоянна охрана и вътре гъмжеше от войници.

— Разкажи на Мемер какво стана, докато сваля тези дрехи — заръча Грай на Оррек и той ми разправи всичко, превърна го в поредната сладкодумна история — очевидно му беше в кръвта.