Читать «Гласове» онлайн - страница 28

— Което е цял един живот за Мемер — уточни друмлордът. — Много неща могат да се изгубят за седемнайсет години. Цяло едно поколение е научено, че познанието е нещо вредно и подлежи на наказание. Следващото поколение ще е напълно невежо и необразовано. Тези, които са дошли след Теренса в Месун, не са изровили скритите свитъци. Дори не са знаели за тях.

— Но мълвата е останала — рече Каспро.

— Винаги има какви ли не мълви.

— Аз ги следвам.

— И някаква конкретна мълва ли ви доведе тук? Името на изгубен творец… или поема?

— По-скоро славата на Ансул като център на просветата и писмеността по целия Западен бряг. Но най-вече една история — или мълва — за богата библиотека, която съществувала тук още преди основаването на университета на Ансул. Твърди се, че в нея се съхранявали писмени образци още от времето, когато сме говорели аритански, и имало описания на земите отвъд пустините, откъдето някога сме дошли. Може би дори съществуват книги, донесени от мястото, където изгрява слънцето, от другата страна на пустинята, там, където се заражда нашата история. От много години мечтая да дойда тук, да разпитвам, да събирам информация, да науча всичко, което е възможно, за тази библиотека!

Друмлордът мълчеше.

— Зная, че целта, която съм си поставил, ме излага на известна опасност. Всъщност излага на риск всеки, с когото разговарям за това — дори и да не ми отговаря.

Друмлордът бавно кимна. Лицето му остана безизразно.

— Познавам добре алдите — продължи Каспро. — Известно време живяхме сред тях.

— Това изисква смелост.

— По-малка от тази, която очаквам от вас.

Беше ми трудно да понеса всичко това, едва прикритата страст в разговора на двамата, ентусиазма, страха и предизвикателството. Исках да скоча и да им извикам: „Трябва Да си вярвате! Не може ли да се доверите един на друг?“ Но знаех, че постъпката ми ще е глупава и детинска, и едва не се разплаках от безсилие.

Грай Барре прегърна Шетар. Лъвицата се надигна, доближи се бавно до мен и легна в краката ми, сякаш ме подканяше да я чеша зад ушите. Направих го и самото докосване до нея ме успокои. Грай ни гледаше. Не ми намигна, но ми се стори, че долових в изражението й нещо, което сякаш ми казваше: „Те са мъже, това е единственият начин, по който могат да се разберат“. Друмлордът бе станал да донесе свещ. Трябваше аз да го направя, но той вече бе взел тежкия свещник и го носеше с треперещи от немощ ръце към масата. Грай запали свещта. Светлината блесна ярко и останалата част от стаята потъна в мрак, на чийто фон лицата на всички бяха белезникави петна. Шетар изръмжа тихо и отпусна глава върху предните си лапи, очите й святкаха на трепкащата светлина.

— Промених възгледите си за смелостта — заяви друмлордът, — откакто лежах в затвора на ганда. Смятах, че е нещо, което човек дължи на себе си, като гордостта или самоуважението. — Неговите очи също святкаха като миниатюрни огледала, в които се отразяваше пламъчето на свещта.