Читать «Кон-Тики (Със сал през Южното море)» онлайн - страница 4

— Бенгт — казах и отблъснах зеления папагал, който на всяка цена искаше да стъпи върху корабния дневник, — по дяволите, можеш ли ми каза откъде я измислихме тая работа?

Гьоте изчезна под златисточервеникавата брада.

— Дявол да го вземе, ами че ти най-добре знаеш. Нали тази проклета идея беше твоя, макар че и на мен страшно много ми харесва.

Той премести краката си три пръчки по-нагоре и невъзмутимо продължи да чете Гьоте. На бамбуковата палуба пред кабината под палещото слънце работеха други трима. Бяха полуголи, почернели от слънцето и брадясали, с ивици засъхнала сол по гърбовете и изглеждаха като че цял живот само с това са се занимавали — да плават с дървени салове на запад през Тихия океан. Ерик допълзя през отвора на кабината със секстанта си и с вързоп книжа.

— Осемдесет и девет градуса и четиридесет и шест минути западна дължина и осем градуса и две минути южна ширина — добре сме си поплавали вчера, момчета!

Грабна молива ми и нарисува мъничко кръгче на картата, която висеше на бамбуковата стена: едно малко кръгче в края на цял наниз от деветнадесет кръгчета, който започваше от пристанището Каляо на перуанския бряг и извиваше през океана. Херман, Кнут и Торстейн допълзяха бързо, за да видят новия малък кръг, който показваше, че сме с цели четиридесет морски мили по-близко до островите в Южното море от предишния кръг на наниза.

— Виждате ли, момчета — каза Херман гордо, — това значи, че сме на хиляда петстотин и седемдесет километра от перуанския бряг.

— И че ни остават още само шест хиляди четиристотин и тридесет километра до най-близките острови — добави Кнут предпазливо.

— А за да бъдем съвсем точни — каза Торстейн, — трябва да допълним, че се намираме на пет хиляди метра над морското дъно и доста много сажена под луната.

И тъй всички знаехме къде точно се намираме и аз можех да продължа да се питам защо бяхме там. На папагала му беше все едно. Той искаше само да кълве корабния дневник.

А морето беше все тъй кръгло, все тъй синьо под синия купол на небето.

Може би всичко почна предишната зима в канцеларията на един музей в Ню Йорк. А може би беше започнало още преди десет години на един малък остров от Маркизкия архипелаг сред Тихия океан. Възможно е и сега да излезем на същия остров, освен ако североизточният вятър не ни отнесе по на юг — към Таити и архипелага Туамоту.

Тъй добре помня малкия остров с ръждивочервените планински зъбери, зелените джунгли, които се спускаха по склоновете към морето, стройните палми, които сякаш чакаха някого и махаха от брега. Този остров се казваше Фатухива; между него и мястото, където се намирахме сега, нямаше никаква суша, но така или иначе деляха ни хиляди морски мили. Виждах пред себе си тясната долина Уя, която се разширяваше към морето, и си спомнях ясно как седяхме на самотния бряг и всяка вечер съзерцавахме същото това безбрежно море. Тогава бях на сватбено пътешествие само с жена си, а не сред брадати пирати както сега. Събирахме разни видове редки животни, фигурки на божества и други останки от една изчезнала култура.