Читать «Дяволския остров» онлайн - страница 159

Но преди да вдигнат платната, стана нещо, дето правеше излишен този разкош. Вятърът се усили и с това благоприятстваше движението на нашия кораб, а забавяше хода на лодката. Разстоянието, което ни разделяше, намаляваше всяка минута. Оставаше ни да чакаме още съвсем малко, преди да разберем какво има там.

В отмяна на предишната си заповед за платната капитанът изкомандва:

— Топовен изстрел! Останалите сигнали не доведоха до никакво въздействие. Да видим какво ще кажат на това!

Нашето малко оръдие, напълнено отрано, бе изтеглено напред.

— Следете за резултатите, Меси! — извика капитанът, докато палеха фитила.

Чаках с далекоглед, насочен към лодката.

Още първият изстрел имаше ефект. Нямаше нужда да се повтаря! Преди да е замрял звукът, на кормилото се показа една глава, после друга при основата на мачтата и още две на борда.

— Какво виждате? — попита ме капитанът.

— Четирима души, капитане, по-точно четири глави. Скоро една глава се повдигна над борда, показаха се плещи, а след това и цялото тяло.

Както се виждаше, човекът правеше последни усилия, за да се изправи. Видях как обгърна с едната си ръка мачтата, за да не падне. Със свободната ръка размахваше нещо подобно на кърпа.

Тримата останали също се повдигнаха и на свой ред сигнализираха. Те махаха с шапки или с някакви парцали. Скоро забелязахме промяна. Платното бързо падна, като че прерязано с нож. Лодката изведнъж спря като птица, ранена в крилото, после се завъртя и заскача над водата. Забелязах още двама души, досега закривани от платното. Бяха всичко шестима.

Тайната се изясни. Нямах нужда от далекоглед, за да разбера историята на тези нещастници. Беше достатъчно да си спомня какво се бе случило преди с мен самия. Бяха се заблудили в открито море и загубили своя кораб.

Да, точно така беше. Китоловна лодка с пълния си екипаж от шест човека.

Но що за хора бяха те! Същински скелети! Останали само кожа и кости, със смъртнобледи лица, с дълбоко хлътнали очи, горящи с неестествен блясък.

— Слава Богу! — извика капитанът. — До един са живи. Разбрах смисъла на неговото възклицание и причината за радостта му. Това бе ехо от старото възпоминание.

Той отново извика учуден:

— Елидж Кофън!

Бяхме учудени не по-малко от него.

— Елидж Кофън! — повториха всички, които познаваха предишния старши офицер на „Летящият облак“.

Наистина беше той, придържащ се с труд към мачтата. Колко бе променен! Дори се учудвам, че можахме да го познаем от пръв поглед.

— Боже! — извика капитанът. — Вие ли сте, Кофън? Вие ли сте, Лидж?

— Във всеки случай това, дето е останало от мен — отвърна той със слаб глас.

Този глас, излизащ сякаш от гроба, напълно отговаряше на неговото положение.

— Остана още малко, както виждате.

И нещастникът опита да се усмихне, ала това бе усмивка на призрак:

— Свещта догаря!

— Не, не! — с ободрителен тон извика нашият състрадателен капитан. — Защо ще се отчайвате сега? Скоро ще ви изправим на крака.

Капитанът веднага заповяда да ги вземат на борда на „Летящият облак“. Хвърлихме им въжета. Едва имаха сили да ги уловят и да увиснат на тях. След няколко секунди ги изтеглихме на борда, тъй като не можеха да се покачат сами.