Читать «Мисията Атлантида» онлайн - страница 15
Томас Грийниъс
Беше едва на двадесет и седем години, но вече си бе спечелила врагове, достатъчни за цял един човешки живот. Това бяха хора от нефтената, дървообработващата и фармацевтичната индустрия, както и всички, които поставяха печалбите си над всичко и най-вече — над хората, животните и природата. Усилията й обаче бяха оставили неколцина от онези, които искаше да спаси, безработни. Е, може би, ако се съдеше по огромната тълпа отвън, не бяха само неколцина.
Облечена в традиционната си градска униформа, състояща се от костюм на „Армани“ и елегантни обувки с високи токове, тя надали можеше да се определи като бивша монахиня от ордена на кармелитките. И точно това беше целта. Като „Майката Земя“ тя присъстваше във водещите заглавия на всички вестници и списания, а с признанието идваше и влиянието. Как иначе щяха да я вземат на сериозно медиите, за които формата задължително превъзхождаше съдържанието, как иначе щеше да й обърне внимание светът на миряните и най-сетне — самият Рим?!
Виж Господ вече беше друга работа. Серена не беше особено сигурна какво е неговото мнение за нея, нито пък беше убедена, че държи да го знае.
Навън ръмеше дъжд, а полицията на Ватикана невъзмутимо отблъскваше назад тълпите и папараците. Но неочаквано, сякаш от нищото, някакъв протестиращ успя да се отскубне и да залепи плаката си върху стъклото на колата. На него пишеше; „НАМЕРИ СИ ДРУГА ПЛАНЕТА, МАЙКО ЗЕМЯ!“.
— Смятам, че сте им липсвали, синьорина — отбеляза шофьорът на най-добрия си английски, на който беше способен.
— Нямат лоши намерения, Бенито — отвърна Серена, загледана състрадателно в тълпите отвън. Можеше да се обърне към него на френски, немски и още на десетина други езика. Но веднага си спомни, че Бенито държеше да усъвършенства английския си. — Просто са уплашени. Трябва да хранят семейства. И затова се нуждаят от някого, върху когото да стоварят вината за своята безработица. Защо да не съм аз?!
— Само такава жена като вас, синьорина, може да благославя враговете си!
— Те не са ми врагове, Бенито.
— Думи на истински светец — отбеляза шофьорът, когато завиха при портата и тръгнаха по виещата се пред тях алея.
— Е, Бенито, имаш ли представа защо Негово светейшество ме е призовал на лична аудиенция? — попита тя, небрежно поглаждайки панталоните си, за да прикрие тревогата, назряваща в душата й.
— Трудно е да се каже — отговори шофьорът и й се усмихна в огледалото за задно виждане, разкривайки златния си зъб. — Забърквате предостатъчно неприятности поводи за срещи, колкото искаш.
Така си беше.
Докато беше монахиня, Серена винаги беше на нокти с по-старшите от нея по ранг — изгнаник в собствената си църква. Дори и папата, иначе неин верен съюзник, веднъж заяви пред списание „Нюзуик“: „Сестра Сергети прави онова, което щеше да прави и Господ, ако беше наясно с фактите“. За заглавие звучеше перфектно, ала тя бе наясно, че зад тези порти общественото мнение за нея не е сред най-благосклонните.
Плод на незаконната любов на католически свещеник и прислужница от предградията на Силни, Серена Сергети още от малка живееше с чувството на болезнен срам. Израсна сред грозни клюки и шушукания по свой адрес и намрази баща си, който до края на живота си отричаше бащинството си над нея и си замина от този свят като измамник и пияница. Тя сложи край на сплетните, като още на дванадесет години положи клетва за непорочност, бележеше успех след успех в изучаването на езиците и накрая, за огромен шок на всички, на шестнадесетгодишна възраст стана послушница в манастир. Само за няколко години се превърна в жив пример за разкаяние пред Църквата и в ходещ съдник на човечеството за неговите екологични грехове.