Читать «Вълшебниците от Ксанаду» онлайн - страница 17
Теодор Стърджън
Сигналното му устройство изсъска и той скочи на крака, изтерзан до крайност, въпреки яките плътни стени и вратата, която само той можеше да отваря.
Беше Танайн. Той избоботи един приятелски поздрав, който се смеси с птичите песни и вятъра.
Брил го остави да се приближи още малко и след това изрева през процепа:
— Нямам намерение да изляза.
Танайн се закова на мястото си и дори самият Брил беше учуден от факта, че гласът му прозвуча така грубо и сухо.
— Но вие имате покана от Нина. Тя ще тъче днес. Мислеше, че бихте искали…
— Не — отсече Брил, — днес си тръгвам, тоест довечера. Вече повиках спускателния апарат. След два часа ще бъде тук. Ще си тръгна, като се стъмни.
— Недейте, Брил. Утре ще ви покажем вулканичните скали, ще ви покажем и как галванизираме…
— Не — повтори Брил враждебно, но добре, че поне не изкрещя.
— Какво е станало?
Той не отговори.
Танайн се приближи още малко. Очите на Брил изчезнаха от процепа. Той се беше свил до стената, плувнал в пот. Танайн подхвана отново:
— Нещо се е случило. Има нещо. Аз… просто предчувствувам. Вие знаете как усещам нещата, приятелю мой, добри ми приятелю Брил.
Само при мисълта за това Брил застина в ужас. Знаеше ли Танайн, възможно ли беше? И още как! Брил прокле тези хора и всичките им средства, планетата им и слънцето, което я огряваше. Прокле и съдбата, която го беше довела тук.
— Няма нещо, което да не съм преживял, Брил. Можете да ми кажете всичко. Знаете, че ще ви разбера — умолително му каза Танайн. Той се приближи още малко. — Болен ли сте? Притежавам всички умения на хирурзите, които са живели от времето на Тримата насам. Пуснете ме да вляза!
— Не! — това едва ли можеше да бъде дума, по-скоро беше взрив.
Танайн отстъпи крачка назад.
— Извинете ме, Брил, ияма да ви питам повече. Но кажете ми все пак, моля ви, кажете ми. Сигурно ще съумея да ви помогна.
„Добре, помисли си Брил в полуистерия. Ще ти кажа и тогава можеш да се спукаш от смях, червенокос глупак такъв! Какво ли значение ще има това, когато посеем страшната чума на планетата ви?“
— Не мога да изляза, дрехите ми се повредиха.
— Брил! Но какво значение има това? Хайде, хвърлете ми ги! Ние ще отстраним повредата, каквато и да е тя.
— Не! — Можеше да си представи какво щеше да стане, когато в ръцете на тези универсални таланти попаднеше най-съвършеният и най-смъртоносен скафандър в системата Съмнър.
— Тогава облечете моята туника. — Тан посегна към колана от черни камъни.
— Да ме убият, няма да тръгна с такава паяжина. За извратен тип ли ме смятате?
Танайн отвърна по-разпалено от всеки друг път (но сдържано все пак):
— Във вашата броня от намотки вие правехте много по-странно впечатление, отколкото ако сложите това.
Брил никога не беше мислил по този въпрос. Той погледна с копнеж към ефирното нищо, което се диплеше под колана и над него, после към собствената си черна броня, изкорубена и увиснала на стената под кукичката. Мисълта, че трябва да я намъкне отново, му изглеждаше непоносима след злополуката, а от друга страна, от пеленаче не беше стоял толкова дълго без дрехи.