Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 31

„И завъдих лисица, и мечка, и вълк.“

Стьопа не можа да продължи — пред очите му изникна голият Березовски с калкулатор в ръка, осветен от подскачащите пламъци на огън насред тайгата.

Остави алманаха и се зае със списанията. Между кориците им гаснеше залезът на епохата, която съвременниците мислеха за толкова жестока и хищна, а всъщност си беше наивна, жалка и простодушна — както винаги в историята. Това беше трогателно, но все пак списанията не струваха, също като сивкавата хартия, на която бяха отпечатани. Почти на всяка страница се споменаваха някакви „естети“ или „велемъдри интелектуалци“, които презрително се мръщеха на нещо си или възторжено аплодираха друго нещо си. Стьопа внезапно разбра (главозамайващо умствено салто), че събралите се в аудиторията хора, които му приличаха хем на разсредоточила се опашка за бира, хем на участници в спартакиада по зимен шах, са тъкмо тези естети и велемъдри интелектуалци, за които става дума.

„И точно в тази минута — помисли си той с еуфория, предизвикана от проникването в тайните на мирозданието — някой седи и се вълнува какво ще кажат естетите и интелектуалците! Дали ще аплодират възторжено, или няма!“

Най-привлекателно му се стори списанието „Цар Навийхуйдоносор“. Както следваше от анотацията, това беше „орган на лингвистичните нудисти, които не признават лицемерните смокинени листа на прекрасното зверско тяло на руския език“. Списанието не беше интересно, понеже главното в съдържанието му бяха мръсотиите — бяха толкова, че чак ставаше скучно (въпреки че изрази като „хуйоблизец недоразпран“ или „я се еби в гъза ма, путко лайняна“ приятно изненадваха и будеха надеждата, че руският народ още не е казал последната си дума в историята). Стьопа не обичаше цинизмите и ги използваше само когато си мислеше, че това е полезно за бизнеса — като например в публикувания в таблоидите разговор с „чичо Боря“. Познатите му също не псуваха много. Единственото изключение може би беше капитан Лебедкин, но пък в речта на джедая цинизмите се възприемаха като елемент на репресивната държавна атрибутика, нещо като подрънкването на служебна сабя.

В списанието имаше откъси от „съвременния еквивалент на Дантевата «Божествена комедия» — първия руски роман, написан на народен език“ („Пред една жестока двуетажна вила, полускрита в сенките на няколко стари липи, с писък на преебани спирачки спря някакво шибано бугати с цвят на въглищен прах“). Романът също не му беше интересен.

Всички тези търсения на жанра се компенсираха от това, че на последните страници беше напечатан тест, който нямаше пряко отношение към прекрасното зверско тяло. След като го прегледа, Стьопа разбра до каква степен тези неясни и ефимерни издания-еднодневки се мразят. Но тестът беше интересен и с друго — изглежда, се основаваше на сериозен анализ на работата на човешкия мозък. Поне така следваше от увода, където се цитираше научният източник.