Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 2

В училище им казваха, че в древни времена, когато искали да се сдобият с милостта на боговете, хората им принасяли жертви. Седмицата може и да не беше бог точно като Зевс или Аполон, но явно обитаваше надчовешки измерения. Така че забравената технология можеше и да подейства.

Стьопа знаеше, че древните богове приемали като жертва изгаряни бикове. Няколко седмици той сериозно обмисля да подпали ритуално един от совхозните краварници — беше близо до вилата им. Снабди се с шише бензин и наряза дълги ленти от велосипедна гума, за да ги използва като бикфордов шнур. В последния момент се отказа. Проектът все пак беше прекалено мащабен.

Но бензинът свърши работа. Стьопа открадна от къщи седем консерви телешко — тенекиени военни цилиндри с бича глава, вписана в овал, като снимка от тези по старите гробове. За такова количество храна трябваше голям огън и Стьопа си изгори ръката, но като цяло ритуалът, извършен в гората близо до вилата, мина гладко.

Вонята на изгоряло месо му напомни за нещо тайнствено и отдавна забравено (дойде му наум и едно странно словосъчетание — „геена огнена“). Преживяването беше прекалено мимолетно за анализ — просто халюцинация на паметта, сянка на мисъл за нещо, което съвсем сигурно никога не беше ставало с него. И въпреки това именно този странен полуспомен му отвори очите за грешката му.

В какво беше смисълът на жертвоприношението като такова? На небето се предлагаше онова, което то ни дава — животът, душата. А сивкавото телешко от стратегическите запаси на СССР беше само опаковка, останала от отдавна изчезналата жизнена сила — също както и консервените кутии бяха опаковка на изгореното месо. Да принасяш мъртва материя в жертва на духа беше все едно да подариш на рожден ден празна кутия бонбони. Дори дъските на старата ограда, с които бе запалил огъня, бяха по-подходящи, понеже тук-там по тях все пак имаше жива плесен.

Следващата стъпка беше проста и логична. Стьопа нави седем страници от вестник в удобна дълга мухобойка и започна да изпраща в отвъдното мухите, които влизаха в кухнята. За да могат душите им да стигнат до необходимия адрес, всеки път щом улучеше някоя, Стьопа шепнешком повтаряше незнайно как измисленото стихче: „Седем бора и брезички, седем сте по седем всички“. Не беше съвсем ясно колко точно мухи трябва да прати при седмицата под този стихотворен съпровод — дали седем по седем, или седемдесет и седем. Стьопа реши да се спре на втория вариант и тъкмо вече наближаваше заветното число, когато един внезапен удар на съдбата направи проекта неактуален.

Нанесе му го една книга, която баща му беше оставил на кухненската маса, дори не цялата книга, а само една фраза на страницата, която Стьопа прочете мимоходом — за някой си Щирлиц, който толкова вярвал в щастието, което носи числото седем, че когато подмушвал на врага лъжлива информация, се стараел сборът на съдържащите се в нея цифри да е седем.

Стьопа разбра до каква степен е неконкурентоспособен с мухобойката си в този свят, пълен с големи, които изповядваха същите възгледи за чудесното. Техните възможности бяха неизмеримо по-големи: какви ти мухи, някои от големите можеха да пратят на магическия адрес милиони и милиони хора. Нима можеше да се надява, че седмицата, заобиколена от тълпи могъщи почитатели, ще му обърне внимание? Това беше толкова наивно, все едно слон, заобиколен от духов оркестър, да чуе бръмчащ комар.