Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 18
Виктор Олегович Пелевин
— Че защо? — попита Муса.
— Защото друга изобщо няма. — — Не разбирам.
— Ако не разбираш, братко, как така се каниш да станеш дъга?
Иса се засмя доволно. Муса се вглъби в дълбоки мисли. От време на време Иса казваше на шофьора накъде да кара и скоро колата излезе на Тверска.
— Къде отиваме! — зададе Стьопа въпроса, който го измъчваше.
— На рандеву, къде — отвърна Иса.
— С кого?
— С един пич от ФСБ. Имал работа и с трима ни.
— Защо пък с мен? — предпазливо попита Стьопа. — Не може ли без мен? Не ме бива в тия работи. Що не си решите въпроса без мен?
Иса повдигна рамене.
— На мене ми е все тая. Обаче оня, от ФСБ де, настоя. Трябвало да се подпише някакъв документ. Всички били подписали, само ние не сме. — И кой е тоя пич? — попита Стьопа.
— Някой си капитан Лебедкин.
— Никога не съм го чувал.
— И аз не бях — отвърна Иса. — Обаче той ни е чувал. Тъкмо ще се запознаем — времената са такива, че е по-добре да си имаш приятели. Я спри до подлеза, ще минем пеша. Не е далече.
Последните думи бяха адресирани към шофьора. Колата спря.
Стьопа погледна през прозореца. Бяха на Тверска, близо до площада на Белоруската гара. Беше пролет. Току-що умитото небе синееше ярко и дори асфалтът блестеше с някаква неясна прашна радост. Стьопа обаче изобщо не искаше да слезе от колата и да пристъпи в това великолепие. Нещо повече, ако колата имаше люк на пода, а под този люк имаше канализационна шахта, Стьопа щеше да се вмъкне като червей от слънчевия априлски ден в тъмното подземно зловоние. И то изобщо не поради верността си към идеалите на „Санбанк“. Беше го страх.
Задната врата хлопна и отвън се чу гласът на Иса.
— Слизай, стигнахме.
Докато слизаха в подлеза, Иса весело обясни, че преди рандеву от колата се слиза поне на сто метра от мястото на срещата и че към него трябва да се подхожда разсредоточено — „да не шибне фугаса, нали разбираш“, както се изрази. След тези думи Стьопа няколко секунди се бори с позорното желание да приклекне със смъкнати гащи до стената, направо между сергиите с криминалета. Никога не беше ходил на рандеву и имаше много лошо предчувствие. Братята обаче като че ли изобщо не се притесняваха — Муса се беше замислил за нещо, а Иса си подсвиркваше и се оглеждаше зорко.
— Къде отиваме? — попита Стьопа, когато излязоха на повърхността от другата страна на Тверска.
— Стигнахме вече. Ей там, в ресторант „Якитория“. Стьопа помнеше от една статия в някакво списание, че на японски „якитория“ било нещо като „рибоядница“.
„Значи ей сегичка ще ме направят на суши“ — помисли си той.
43
Стьопа никога не беше идвал в този ресторант. Малкият салон с открита кухня в центъра беше във формата на буквата „П“. Кухнята беше отделена от останалата част с ниска стена-аквариум. Зад нея стояха двама готвачи — пепелнобледен кореец с белег през челото, който режеше риба и ловко месеше топчета ориз, и помощникът му — блондин с тъмни очила, който кълцаше водорасли с един голям сатър. Ресторантът беше празен, само в единия ъгъл беше насядала компания спортисти с престъпни наклонности. Бяха петима и единият седеше така, че натиканото му в анцуг туловище задръстваше прохода между масите.