Читать «Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))» онлайн - страница 8

— Намерих ги! Намерих и колодрума, ама Цено го нямаше там. Никой нямаше. Един овчар пасеше овцете си и ми каза, че няма никакво надбегванье — отговорил той, извадил една мръсна кърпа от пояда си и ядосано си изтрил лицето.

— Христо, я донеси едно шише вино за този добър човек! Нека пие за мое здраве! — поръчал Дядо Никола.

Кръчмарят донесъл шишето с вино. Чукнали се тримата за здраве и се замислили. Всеки за своите дертове. Изведнаж Дядо икола се плеснал по челото и попитал:

— Кой ден сме днес?

— Петък, пазарен ден, — отговорил балканджията.

— Мале Господ да ме убие! Аз мислех, че сме четвъртък. Надбягването беше у четвъртък. Допивай си виното и бегай у Ценови, докато не е седнал да яде! Разкажи му гайлето си и му кажи, че аз съм те изпратил. На мене той не може да откаже. Заедно сме воювали и аз съм му бил командир.

Човечецът глътнал набързо винцето, изтрил си лицето с кърпата и повел бързо магарето към Ценови.

След няколко дена Цено Рачев среща Коло с прекор Петел ли пее или кокошка, който продавеше вестници на ръка и му заръчал:

— Коле, иди и занеси едно „Утро“ на Никола! Той те чака на пейката. Носи му много здраве и му кажи, че аз съм те изпратил! Да ти даде бакшиш! Без бакшиш да не си тръгваш! Тази седмица всяка сутрин ще му носиш по едно „Утро“! Той чете само „Утро“, защото на другите не вярва.

ФУСЬО

Фусьо беше джелепин от Згориград. Често се отбиваше при Цено Рачев за съвет, за писане напросба или пък на сладка раздумка. Тази сутрин се бе отбил за писане на някакво прошение. Завързал магарока за стобора и влязъл при Цено. Пили кафе, после написали прошението и си тръгнал. Когато излязъл на улицата, видял че магарока го няма, а летвата на която го вързал счупена. Огледал се насам, натам и погледнал изпращащия го Цено.

— Сигурно е минала някоя магарица и той е тръгнал по нея, — казал Цено.

— Ама на дека? Къде село или къде градо?

— По това време всичко върви към града. Слезни по-надолу! Там ще видиш моя приятел Никола.

— Кой? Кьоравио ли? — прекъснал го Фусьо.

— Той ще ти каже, защото всички минават покрай него. Не може да не е видял магароко ти! — отговорил Цено.

Дядо Никола си допивал кафето, когато Фусьо запъхтян и изпотен, го поздравил и попитал:

— Бай Никола, от кога седиш на пейката?

— От сабаалем. Оти?

— Оти ми нема магарето. Я бех го вързал на Цено за стоборо, ама оно е откинало и фанало на някъде. Да си го видел?

— Магарета минават много. Ама не знам кое е твоето. Мъжко или женско, сиво или черно, със самар или на голо?

— Сиво, мъжко със самар и дисаги.

— Такива минаа две. Едното фана под бърдото за Табашкия мост, а другото през моето за Джамията. С какви дисаги беше?

— С козиняви. Сиви на цвет. Праи ми ги бай Кръскьо Мутафчията.

— Сивио магарок със сивите дисаги фана под бърдото. Тичай, дано е спрел да пасе в Пинташката бахча! Там има много магарета.

Фусьо благодарил на дядо Никола и заситнил бързо бързо за Пинташката бахча.

Когато привечер се прибрал в село, видял магарока разседлан, кротко да пасе край дома му.

Бягството на магарока беше предизвикано от момчурляците в махалата. Всички носеха в кибритени кутийки конски мухи. Те бяха пуснали няколко на Фусьовия магарок, който за да се отърве от тях бе взел на галоп пътя за Згориград.