Читать «Разказ за пренасяне на мощите на Иван Рилски в Рилския манастир» онлайн - страница 2

Когато изпратиха при бога своите съпруги, те напуснаха мирския живот, като се натовариха със сладкото Христово бреме. И бидейки обхванати от голям страх от бога, заселиха се в Рилската пустиня [в гореказаната обител на преподобния, която беше тогава пуста и необитаема, както се каза по-ра-но]. Те станаха образ и пример на добродетелен живот за всички, които дойдоха след тях. Те постоянно се упражняваха в труд и подвизи, в голямо търпение, в молене и пеене, в пост и в четене на божествени книги и в други подобни, които сега нямам време да опиша — за това е необходима друга, по-тежка работа.

Те бяха трима на брой и братя по плът. Те бяха синове на блаженейшия епископ в Крупник кир Яков, който със свидетелствуването си в онова време твърде добре опази словесното стадо Христово. Единият от тях по име се наричаше Йоасаф. [Още отначало той заемаше първо място помежду им.] Вторият се казваше Давид, а третият — Теофан.

Както се каза, тримата дойдоха в гореспоменатата пустиня, защото искаха да се поселят в нея. При това те дойдоха не едновременно, нито пък заедно, а късно един след друг. И понеже намериха всичките манастирски здания съвършено съборени и разрушени освен единствената църква и кулата, те, подпомогнати от бога, тутакси пак въздигнаха всичките от основи. И те съвършено ги поправиха и изградиха, и благолепно ги украсиха, като положиха за тях много труд и грижи и като сами изхарчиха средства. Ала това те извършиха не сами и не само

със свои средства и със средствата, що притежаваше цялото братство от целия манастир, но и с пожертвуванията на някои боголюбиви мъже и преди всичко с настояването и помощта на благочестивия господин и нов ктитор на светата обител, кир Георги, който хубаво и много изредно набави всичко, от което се нуждаеха манастирските здания. [Тяхното изящество и тяхната украса, подобно на някой силен магнит при вида на желязото, подтикват и сега към боголюбива ревност не само мнозина местни жители от тамошната област и съседните й страни, но вече и от далечните. Те идват там с най-голяма ревност и със силна вяра и свръх силите си поднасят на светата обител от онова, що имат. А след като получат благословение и най-голяма полза там, особено когато се празнува денят на светеца, с радостни души и с най-голямо веселие се завръщат пак по домовете си.]

Когато те вършеха всички тия неща и други подобни на тях и се трудеха, и работеха и за още повече по изграждането на манастира, [та за тях започна да се говори навсякъде из околността], внезапно достигна до тях една неочаквана, но много радостна вест. И като огласи слуха им с истината, тя изпълни душата им с множество наслади и с духовна радост.

Един свещеник по име Яков, който беше протопоп на Филиповия град, в Тракия и който имаше голяма вяра и любов към преподобния отец и пустинен светилник Иван, когато дойде при тях в манастира, им разказа за чудотворния ковчег на преподобния: че дори още лежал [от много години] в Търновската архиепископия, [покрит някак и неизвестен], и че [напълно] бил достъпен [в това време за външните]. Той казваше още и това, че сам го е видял, когато ходил там със своя митрополит [и с немалко други с него] по някаква работа и когато се поклонил на свещените мощи на преподобния, и че си изпросил от тамошните свещеници една частица от тях за благословение.