Читать «Студеното сърце» онлайн - страница 9

Като се събудил на зазоряване, сънят му се сторил много особен. Седнал на масата, кръстосал ръце и се замислил над нашепнатите думи, които още звучели в ушите му. „Римувай, глупав въглищарю Петер Мунк, римувай!“ — си казал той и почукал с пръст по челото си, но никаква рима не му идела наум. Както си седял така, вперил тъжен поглед пред себе си и си мислел как може да се римува „стоя“, трима момци, запътили се към гората, минали точно пред къщата и той чул единият от тях пътьом да си пее:

На върха стоях, взрял поглед в долината, нея там видях за последно, ах.

Като чул това, в главата му в миг просветнало, той скочил трескаво и изхвърчал навън, защото се изплашил, че може да е чул нещо погрешно. Настигнал тримата момци и малко грубо дръпнал певеца за ръкава.

— Стой, приятелю! — викнал му Петер. — Каква рима имаше на „стоя“? Стори ми добрината и кажи какво пееше.

— Какво те прихваща, бе? — отвърнал му шварцвалдецът. — Мога да пея каквото си пожелая и ми пусни веднага ръкава, или…

— Не, ще ми кажеш какво пя! — почти не на себе си изкрещял Петер и го стиснал още по-здраво.

Ала другите двама, които били свидетели на всичко, не се поколебали нито миг повече и здравата се нахвърлили с юмруци върху бедния Петер. Били го дотогава, докато болката го принудила да пусне дрехата на момъка и изтощен да се свлече на колене.

— Ето, получи си го — рекли му през смях те — и запомни, хубостнико, никога да не нападаш хора като нас на открит път.

— Ох, със сигурност ще го запомня — отвърнал им с въздишка Петер въглищарят. — Но сега, като си получих боя, бъдете така добри да ми кажете ясно какво пя той одеве.

Тримата отново избухнали в смях и го взели на подбив, но този, който пеел песента, му повторил думите и с весела глъчка и песни тримата продължили по пътя си.

— Значи „видях“ — рекъл горкият, като се изправял мъчително. „Видях“ се римува със „стоях“, сега, Стъклено човече, с теб отново имаме какво да си кажем.

Върнал се в къщата, взел шапката и дългата си тояга, сбогувал се с домакините и поел обратно към Елховия хълм.

Вървял бавно и замислено по пътя, защото трябвало да доизмисли стиховете. Щом стигнал Елховия хълм, където боровете се редели по-високи и по-начесто, му хрумнало какво да каже и рипнал високо от радост.

В този миг иззад елите се появил един страшно висок мъж, облечен в салджийски дрехи, стиснал в ръката си сопа, дълга колкото мачта. При вида на исполина, който бавно закрачил редом с него, коленете на Петер Мунк се подкосили и той едва не се строполил, защото се досетил, че това може да е само Михел Холандеца и никой друг. Ужасният великан продължавал да мълчи и Петер боязливо му хвърлял от време на време по някой поглед.

Той бил с цяла глава по-висок от най-високия човек, когото Петер познавал; лицето му не било вече младо, но не било и старо и било цялото набраздено и сбръчкано. Носел ленено сетре и огромни ботуши, опънати чак до широките му кожени три четвърти панталони, добре познати на Петер от легендата.