Читать «Историята на Алмансор» онлайн - страница 9

— Скъпи мой учителю! — отвърнал младежът, като издърпал ръката на стареца върху устните си. — Тя гласеше: „Когато някой обича Аллах и има чиста съвест, не ще бъде сам дори в пустинята и не ще страда и в най-голямата беда. Защото има двама другари, които го подкрепят и утешават.“

Тогава старецът вдигнал към небето поглед, изпълнен с благодарност, притеглил младежа към себе си, побутнал го към шейха и казал:

— Приеми го! Колкото е сигурно, че десет години жали по него, така е вън от съмнение, че това е твоят роден син, Кайрам.

Шейхът не бил на себе си от радост и възторг и не можел да се нагледа на своя завърнал се син. Да, без съмнение това било неговото момче, както си го спомнял от времето, когато го загубил. И всички присъстващи споделяли радостта му, защото го обичали и всеки от тях се чувствал така, сякаш бил дарен със син.

Песни и веселие изпълнили отново салоните, както в прежните дни на щастие и радост. Младежът трябвало още веднъж да разкаже историята си и всички възхвалили арабския професор и императора, както и другия човек, който се грижил за Кайрам. Гостите останали до късно през нощта и когато тръгнали да се разотиват, шейхът дарил богато всеки от приятелите си, за да не забравят този радостен ден.

А четиримата младежи представил на сина си и ги поканил да го навестяват. С писаря се уговорили да четат, с художника да правят пътешествия, с търговеца да се наслаждават на песни и танци, а с последния да подготвят всички останали удоволствия. После ги дарили богато и те напуснали щастливи дома на шейха.

— На кого дължим всичко това? — говорели си те помежду си. — На кого другиго освен на стареца? Кой можеше да си представи подобно нещо тогава, когато стояхме пред дома на шейха и го одумвахме?

— И как лесно можехме да се подведем и да не си вземем поука от мъдрите слова на стареца — обадил се друг. — Или дори да му се подиграем? Защото той изглеждаше така опърпан и окаян, та кой можеше да се досети, че е мъдрият Мустафа?

— И колко чудно! Не изказахме ли точно на това място желанията си? — рекъл писарят. — Единият от нас искаше да пътува, вторият да пее и танцува, третият да има добра компания, а аз — да чета и слушам истории. Не се ли изпълниха всичките ни мечти? Мога ли сега да чета и купувам книгите на шейха?

— А аз да подреждам масата му, да се грижа за най-хубавите забавления и сам да присъствам на тях?

— А аз не мога ли, щом ми се прииска да слушам песни и музика и да се любувам на танци, да ида при шейха и да го помоля за робите му?

— А пък аз до ден днешен бях беден и не можех да мръдна никъде извън града. А сега не мога ли да пътувам, накъдето пожелая?

— Да — казали си всички, — стана добре, че послушахме стареца. Кой знае какво щеше да излезе от нас, ако не се бе случило така.

Като си казали това, те се разотишли радостни и щастливи по домовете си.

Информация за текста

Wilhelm Hauff

Die Geschichte Almansors, 1827

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2009

Издание: Вилхелм Хауф. Приказки. Издателство „Труд“, 2006