Читать «Записки по българските въстания» онлайн - страница 51

— Иска да премине без паспорт, ефендим — отговори низкопоклонният чиновник, като направи раболепно темане чак от земята.

— Ако му гледаш кайфета, ще кажеш кой знае какъв банкерин е, а той, чапкънинът, паспорт даже не си взел — отговори един от пашите.

Десят минути обаче не се изминаха, когато очите на цялата публика бяха обърнати към зданието на паспортите от грубия глас на няколко арнаути-заптии, които се деряха да викат, доколкото им стига силата: „Тутун!“ (Хванете го!) До каква голяма степен беше удивлението на публиката, като видя, че лицето, подир което викаха заптиите: „Хванете го!“, не беше други никой освен Ангел Кънчев. Той бягаше, колкото му държат краката, от писалището на паспортите към скелята, а Али ефенди заедно с двама заптии с голи сабли в ръцете тичаха подиря му да го гонят. Публиката, която се намираше напредя му по пътя, повечето жени, уплашени от това ненадейно произшествие, разделяха се на две колони, наляво и надясно, и отваряха свободен път на хероя, който приличаше в това време на разярен лев. Не се уплашиха обаче и турските паши, които бяха насядали пред хотел Гюлшен и покрай които трябваше да премине Ангел Кънчев. Щом видяха тия каква е работата, скочиха на крака, кой със сабля, кой със стол в ръцете, и се приготвиха да заградят пьтя на приближающата се жертва. Примерът на пашите се последва от мнозина матроси, слуги и пр. Викове: „Хванете го, дръжте!“, „Ще избяга!“, „Не е добър човек“ — се слушаха навсякъде. Страшно смущение последва в средата на грамадната публика, която се притискаше в отстъпванието си между високия бряг и Дунава.

Когато Ангел Кънчев се видя, че е заграден от всяка страна, а именно — от дясна страна — брега на Дунава, от лява — водата, отзадя му — Али ефенди и заптиите с голи сабли, а отпреде му тоже същото, той се спря за минута и с голяма бързина извади изпод връхната си дреха един револвер, с който се обърна срещу заптиите. Тия последните, които наближаваха вече да хванат своята жертва, щом видяха, че лъсна револвера, замръзнаха на местата си, още повече че тия едва ли са очаквали да им попадне човек из русчукските улици, снабден с револвер. Един изпомежду тях падна по гърба си, изпусна саблята и с издигнати нагоре ръце молеше за пощада разярения юнак; други хукна да бяга към немската скеля така бърже, щото дългият му ямурлук взе положение да четеш отгоре му пари; а третият, Али ефенди, нагази в Дунава до колене. Но не само тримата заптии се разбягаха; всички присъствующи там наоколо, в това число и двамата горепоменати паши, очистиха пътя. Всеки бягаше от страшното лице на героя или, по-добре, от неговото хладно оръжие. Разбира се само по себе си, че турците не побягнаха окончателно; множество заптии заеха позиции с пушките си зад ближните дувари.

Три до четири пъти цъкна с револвера си А. Кънчев подир тримата души заптии, но нито едия път не можа да гръмне. Тогава той пристъпи още няколко крачки напред, тялото му затрепери като есенен лист, големите му огнени очи се задръстиха от сълзи, изгледа жално наоколо си и след като извика с треперящ глас: „Да живей България!“ — хвана с две ръце дръжката на револвера си, студеното желязо на който напъха в пресъхналото си гърло… Глухо изгърмявание, като изпод земята, се раздаде наоколо, револверът, който не хвана против заптиите, отскочи настрана, двете ръце, които преди малко го стискаха, яко се заловиха за космите на разбития череп, като да искаха да прекратят болезнените действия на куршума, който беше се загнездил вече в мозъка — и грациозното тяло, безчувствено и окървавено, претъркули се на земята като клас, прерязан с жетварския сърп!…