Читать «Записки по българските въстания» онлайн - страница 38

В абаджийския еснаф съществува едно устройство и някои правила, които се почитат и от турското правителство. Тия си имат своя устабашия, който се избира измежду най-старите майстори, и един чаушин като помощник на първия, тоя последният тича надолу-нагоре, когато стане нужда. Длъжността на устабашията е да надзирава за правилното изпълнение и поддържание на някои стари абаджийски обичаи и предания. Ако се докаже например, че някой стипца майстор е отворил дюгена си в празничен ден, да продаде нещо; ако някой е извикал мющериите на съседа си, преди тия да са тръгнали от дюгена му; ако друг някой е продал по-евтино, отколкото е трябвало, с цел да привлече повече покупатели, ако някой остър калфа е показал непокорство пред майстора и пр., и пр. — устабашията е длъжен да свика лонджа (събрание), която ще съди виновния. Страшна е била процедурата на тия абаджийски лонджи в по-старите времена, когато чорбаджилъкът е бил в своето цветущо положение, а гласът на сиромаха не се е слушал от никого. Обвиненият е стоял прав, особено ако е бил от младите майстори, пред фанатиците съдии с кръстосани ръце на пояса, които са произнасяли приговора си, без да му позволят да се обади поне една думица. Обикновено наказанието се състои в глоба от восък, между две до пет оки. Тоя восък се предава в една от черковите в чест на святи Иван Летний, който е покровител на абаджийския еснаф. Те, абаджиите, имат и обща еснафска кутия, с която събират доволно пари, но наместо да ги употребят за някое общополезно дело, пръскат ги по вятъра. На много святци на деня палят свещи от няколко оки на дебелина като колове, или пък правят угощения, наречени теферичи. Но в последно време те са изоставили много от тия стари обичаи и са се завзели за по-сериозна работа.

Нашият майстор, на когото и аз ядях хляба, беше от ония чорбаджийски типове, които се намират почти във всеки град из България. Още от младите си години той бил чалъшкън човек, или ачигьоз, както се изразяват людете от търговския лагер. Захванал своята кариера от голата игла, но гореспоменатите качества му спомогнали в късо време да изплува над водата, да стане човек кенди-башина, да си има едно малко кепенче. Една прекрасна нощ, когато майсторът му се готвел да предаде богу душа, ачигьозлията момче скъсало тефтерите и пренесло чуждата стока в своята къща. Това обаче не му побъркало да отиде на другия ден на майсторовата си смърт, гдето проливал сълзи заедно с другите. Ако това способно момче се е било хванало от правителството, когато краде, то навярно всеки би погледнал на него с отвращение, но простият случай го запазил и старите майстори скоро захванали да му казват „добър вечер“ и да говорят помежду си, че еди-кой си ще стане човек. Всички знаеха отпосле подробно как е станала работата, но никой не казваше на крадеца в очите, че той е калпазанин, че той е извършил безбожно дело, защото било срамотно, не било прилично да се говори така, честта се убивала на един тьрговец… Но още повече. Моят майстор не само че имаше добър почит между еснафа, но гласът му се чуваше и в общината, готвеше се да стане и епитроп на една от българските черкви. Всеки го имаше за пример, как той с чалъшмъка си можал да стане „човек“.