Читать «Записки по българските въстания» онлайн - страница 35

— Това е така — отговори той със същото безучастие и се обърна към другите турци, които седяха с чибуците в ръка на същата пейка.

Но аз не преставах да го подпитвам за това и онова, каквото ми дойдеше на ума. Колкото по-забележителни лица преминаха покрай кавенето, разпитвах подробно за всичките и добродушният турчин отговаряше, без да се сетя, че ставах вече нетьрпим.

— Вашият занаят и гечинмекът ви само от лозята ли е, или си имате и други доходи? — следвах аз.

— Махай се оттука бе, чапкън! Какво е това от тебе? Дъра-дъра… Аз за копач ли те взех, или да ми правиш истиндак за това и онова? Като искаш да знаеш много, защо не си отишъл при попа? — извика турчинът вън от себе си и стана, та се премести на друга пейка.

— Както се види, вие не можахте да се съгласите с приятеля си, хаджи ага — попитаха няколко турци от присъствующите.

— Оставете го на дяволите, холам, ще пъхне човек в беля — отговори моят ага.

Всички кихнаха, та се засмяха, а аз станах невидим от кавенето.

IV

Два деня после това произшествие аз целувах покорно ръка на няколко стари майстори в един абаджийски дюген, гдето един майстор абаджия ме прие да се уча на занаят безплатно само за едина хляб.

— Няма да сбъркаш, ако го приемеш — казваше друг един майстор на бъдещия ми господар, докато тоя последният не беше решил още да ме запише в тефтеря. — Кръстът му е якичък, следователно той ще може да си изкарва хляба. Ти имаш доволно лозя.

Много бяха наставленията и уроците от страна на майсторите.

— Ти слушай, синко (чоджум), майстора си и старите калфи, па няма да сбъркаш. Всинца сме били от най-напред като тебе. Събота вечер и в празничен ден, наместо да стоиш в одаята, то отивай в дома на майстора си, гдето може да помогнеш нещо, като да преметеш двора, да донесеш водица, дръвца нацепваш и пр. Това все е файда. Думата ни е, че ти трябва да гледаш да те обикнат един път, па сетне е вече лесно. Ние не оставяме добрия човек да пропадне.

След като ме записаха и в еснафския тефтер, въведоха ме вътре в одаята при калфите и чираците. Тия последните се спогледаха един други, като ме видяха може би, че съм мъж за женене (тогава имах на двайсет години), а съм дошъл да чиракувам за едина хляб. Тая стая, в която бяха калфите, беше от обикновените, да живеят в нея най-много трима-четирма душн, но според абаджийския аршин около десят души калфи и дребни сополиви чирачета се натискаха вътре. При тия последните туриха и мене да седна, разбира се, най на дъното, до стената.

И така намясто дряновия кривак из моите ръце се търкаляше тьнката игла и валчестият напръстек. Твърде много си претеглих аз от новите си другари, калфите и чираците, които, възползувани от моята простотия, постъпяха с мене, както им скимне. Скоро се убедих, че тия последните, макар и да бяха уж граждани с фесове на главата и някои с панталони, но не стояха по-горе от моите овчари. Напусто аз отварях дума за Календара, Наустницата и Чудесата на пр. Богородица, за да покажа своето знание, разбира се. Те се не интересуваха от подобни неща, защото повечето измежду тях бяха безграмотни. Вечер, преди да легнем, аз ставах да се прекръстя като всеки християнин, а тия се смееха и правеха отзаде ми различни безобразия. Овчарите такива и онакива, но във всяка колиба можеха да се намерят по десятина книги, тревненска икона и дървен кръст, когато в абаджийските одаи нямаше нищо подобно. Та кой би се занимавал измежду абаджийския персонал с четение! Всичките киснеха в дебело невежество и разврат. Един от по-младите майстори, не зная по какво внушение, приемаше един от цариградските вестници. Минали се няколко месеца, в разстояние на което време той гълтал пресните новини. Един ден, като се отворило дума за доброто на вестниците между няколко майстори, младият майстор посъветвал другите да не си дават парите за вестници, защото нищо не може да се разбере от тях. Излязва, че младият майстор в разсгояние на няколко месеца четял вестника си не по една колона, но направо от край до край, през просото. „Кой да се сети, че малките пръчици са турени за това“ — говореше той, когато захванеха да му се смеят другите. Най-голямото занимание на калфите беше турските маанета, които тия пееха до пресипване, а в празничен ден пиянствуваха и даваха последната си парица за моабети. За да стане човек калфа, т.е. за да получава заплата и да се отърве от кобилицата, която всеки е длъжен да мъкне в дома на майстора вечер и в празничен ден, трябват му няколко години да слугува за черни очи. След една и половина или две години безплатно слугуване, когато чиракът се научи да шие по пет-шест ката гайтани отведнъж, определят му 150 гроша годишна заплата. Това се казва първи хак и чиракът се нарича вече калфа на първи хак. Ако той се отличи в работата си, идущата година ще бъде произведен в калфа на втори хак, с годишна заплата 200 гроша; но това повишение, във всеки случай, зависи от произвола на майстора. Заплатата на калфа от трети хак е 600 гроша, а баш калфата или оня, който е опекъл вече занаята, както се изразяват абаджиите, получава около хиляда гроша. Тоя последният е началник на одаята, в която работят другите по-долни калфи и чираци. Той стои на първо място в одаята до прозореца, който гледа към пътя, и само нему и на други още по-първи калфи е позволено да си дигат главите и да поглеждат кой минува из пътя. На останалите смъртни тоя плод е забранен, защото оставали от работата, като зяпали надолу-нагоре. Тоя баш калфа има още това право, че може да ударя на подчинените си от една до три ножици. Когато е за по-много, т.е. когато ще играе железният аршин, оставя на майстора да се разпореди.