Читать «Христо Ботйов (Опит за биография)» онлайн - страница 35

Това казвал пламенният Ботйов и почвал с експромти да декламира някое стихотворение за войводи и хайдути, които въодушевлявали него, запаляли и тълпата, сиромашката тълпа, която треперела и която се чувствувала може би за пръв път през живота си, че и тя е нещо, че и от нейните голи лакти и жилави мишници ставало нещо. Тъй и трябвало да бъде. Поет и гений говорел тука, а не някой фалшив и надут агитатор, мирската кал на когото достигала до ушите. Глас и слово божествени се хабели тука, в простата кръчма, които, ако да се раздаваха от някоя трибуна, гдето се решават съдбините народни, или в лагера на някой корпус, то чудеса би произвели. Но кой е крив? Не Ботйова трябва да обвиняваме ние в това, а историята, събитията, българските без цел и без всякакво направление царьове, които са си вадили един други очите, дордето извадят и техните.

И така, в късо време нашият човек запалил духовете в родното си село Калофер. Той бил балсам на рана в тая епоха на Възраждането, на отрицанието и разрушението, следователно той имал почва и прогрес. Другояче не можело и да бъде. Поетите, истинските поети само за това са велики, че биват огнище и възпроизведение на ония идеи, теглила, стремления и благоденствия, които са господствующи в народа и епохата, на които принадлежат и живеят. Ботйов, по всичкото свое същество, с което вярваме да са се опознали вече читателите малко-много, не можеше да бъде контраст на окръжающето го сфера и течение. Напротив, той бил верен барометър на най-малките и тънките изменения и течения. Когато той проповядвал и се целувал със своите сиромашки братя в калоферските кръчми, в същото това време, по-рано или по-късно — за нас е безразлично — Филип Тотю „хвърковатият“, Панайот Хитов войводата и неговият байрактар Васил Левски Дяконът, родом от ближното Карлово, стоели вече под народните байраци, давали клетва за „свобода или смърт“.

Новината, огнената и хвърчащата новина, че издъхналият преди петстотин години български лев е пак възкръснал; че Филип Тотю се бие при Върбовка с турците, че Панайот Хитов преминал през Марагидик и побил байрак над Карлово, а после хванал златишкия мюдюрин, е била новина, смес от барут и огън, паднал върху слама.

Както ще да видят читателите от самия разказ на Ботйова под заглавие Примери от турско правосъдие, освен прости пъдари и кръчмари в това време в Калофер е имало и няколко души истински хайдути, с които най-светли минути бил прекарал от живота си. Те били другари на прочутите войводи: Ангел, Лефтер и Добри Копривщенина. Според думите на Ботйова, когато убили Лефтера, който беше изпоплашил цял Анадол, то Добри Копривщенинът дошел в Калофер и там извел на Стара планина една хайдушка четица, която била бич за турците и чорбаджиите, дордето най-сетне предателска ръка турила край на тия народни защитници. Ботйов сам видял, или пък си представлява минутата, когато юнаците били разбити и хванати, които той ето как оплаква:… „Но кои бяха тия злочести, като зверове заковани в железа? О, един техен поглед, една тяхна дума, и доста беше… Другарите ми, наши другари, братя! Хайдути, народни хайдути! Мъчно посрещнах техните погледи, ала погледът на едного прониза ме в сърцето, сълза след сълза покапаха по гърдите ми. Никола Делистоянов, болен от треска, осакатен от бой и просветнал от мъки и страдания, качаха го в талига, а той, като метна поглед към народа, който поглед срещнах и аз — извика: «Предатели ме изядоха, майко!»“…