Читать «Париж и Филаделфия» онлайн - страница 3

Саламат разговаряше с мисиз Боук-Реън Адамз и тъкмо се канеше да запита коя е тази млада дама, която прилича на картина от Реноар и създава у човека усещането, че е създадена от розови венчелистчета и шампанско, когато самото момиче дойде, подскачайки със смях откъм оживената група, и попита леля си не може ли да остане при нея още един ден преди заминаването си за Филаделфия. Тъй можеше да се сметне, че Лора Слейд е била представена на Андре Саламат.

— Не казвайте никога, никога Филаделфия — каза той на младото момиче.

— Аз живея там — засмя се момичето.

— Несъмнено — рече Саламат, навлизайки в ролята, която тъкмо съчиняваше: на мистичен поет, ако може така да се каже. — Да, сигурен съм, че там живеете — продължи той, — но не трябва никога да го казвате, защото не ви отива. Трябва да казвате само Париж.

— Париж — разсмя се момичето. — Париж. Париж. Доволен ли сте?

— Аз изцяло съм ваш роб — каза артистът. — Когато казвате Париж, аз съм в краката ви: обожавам ви, вярвам отново в ангелите, в любовта, в малките деца. Когато казвате Париж — продължи той, модулирайки гласа си, за да му придаде израз на дълбока тъга, — аз вярвам отново в живота.

Нямаше представа как тя ще приеме тези думи и тъжната нотка в гласа му, но се помоли — разбира се, без да коленичи — тя да не се разсмее. Съвсем не бяха сами, но поне никой не ги слушаше, тъй като лелята бе отишла да поздрави току-що влязлата Талула Бенкхед.

— Изглеждате много тъжен, мистър Саламат — каза момичето със задоволителен тон, тъй че актьорът бе насърчен да продължи още малко в същия стил.

— Аз съм тъжен човек — потвърди той тъй убедително, че сам си повярва, и всъщност това не беше съвсем невярно, защото няма човек, който да каже тези думи, без да си повярва, и да има нужда да доказва, че говори истината. Всеки човек е тъжен: просто повечето мъже не са открили, че понякога е полезно да изтъкнеш това пред едно красиво момиче от Филаделфия.

— Но в пиесата изглеждате толкова далеч от всякаква тъга — забеляза момичето. — Тъкмо днес я гледах на дневното представление, защото леля ми каза, че и вие ще играете.

— Гледахте ме днес? — възкликна актьорът.

— Да и смятам, че бяхте чудесен — каза тя.

— Ако само знаех, че сте в залата! — продължи той още по-оживено, напълно сигурен, че постъпва правилно, — щях да играя само за вас през цялото време и някъде в хода на действието щях да произнеса вашето име. Чакайте да видя къде можеше да бъде. О, да. Когато дяволът бива разобличен и прогонен от земята, щях да направя пауза, да се обърна към вашето място и да кажа: „На никого тук не бих казал сбогом, освен единствено на Лора“. Само ако знаех, че сте били там!

Той продължи бързо, надявайки се да позамаже малко слабостите на репликата, която бе измислил за нея, която не стига, че беше глупост по начало, но и беше зле произнесена. Все пак, както изглежда, Лора Слейд не забеляза това и всичко вървеше все така гладко.

— Никога през живота ми не е имало актьор, който да произнесе от сцената реплика за мен — каза тя.