Читать «Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)» онлайн - страница 9

Той натъпка лулата си с тютюн — е, така му викаха, но той хич не го броеше за тютюн, къде ти тютюн като едновремешния — и заразмишлява какво става, ако попиташ монахиня къде е мъжката тоалетна. Сигурно папата ти изпраща рязка нота или нещо подобно. Той се размърда неловко и погледна часовника си.

Обаче поне едно си беше вярно: не монахините го бяха накарали да присъства при раждането, Дирдри беше много навита. Пак беше чела някакви дивотии. Вече имаха едно дете и не щеш ли, тя заяви, че това раждане щяло да е най-радостното преживяване, което можели да споделят две човешки същества. Ето какво излезе, като й позволи да се абонира за нейните си вестници. Господин Йънг нямаше вяра на вестници, чиито вътрешни страници носеха заглавия като „Начин на живот“ или „Възможности“.

Е, той нямаше нищо против споделените радости. Споделените радости си бяха много хубаво нещо. Светът вероятно имаше нужда от повече споделени радости. Но се бе постарал да изясни докрай, че тъкмо тази споделена радост Дирдри може да си я задържи за себе си.

И монахините бяха съгласни с него. Те не виждаха никаква причина бащата да се забърква в това. Като си помислиш, размишляваше господин Йънг, те вероятно не виждаха никаква причина бащата изобщо да е замесен в каквото и да било покрай това.

Той донатъпка така наречения тютюн в лулата и изгледа на кръв малката табелка, окачена на стената на чакалнята, на която пишеше, че за негово собствено удобство не бивало да пуши. За негово собствено удобство, реши той, най-добре ще е да излезе на верандата. Ако там навън за негово собствено удобство имаше и дискретни храстчета, толкова по-добре.

Той тръгна по празните коридори и намери врата, която извеждаше към брулен от дъжда двор, пълен с добродетелни кошчета за боклук.

Потръпна и заслони лулата с шепи, за да я запали.

Нещо ги прихващаше на определена възраст — съпругите де. Двайсет и пет безукорни години — и после изведнъж им става нещо, почват да правят роботски упражнения по розови чорапи без стъпала и да те обвиняват за това, че никога не им се е налагало сами да изкарват прехраната си. Поради хормоните или нещо такова.

До кошчетата за боклук спря голяма черна кола. На дъждеца изскочи млад мъж с тъмни очила, стиснал нещо, прилично на чанта за носене на бебе, и се запромъква към входа.

Господин Йънг извади лулата от устата си.

— Забравихте да угасите фаровете — обади се той услужливо.

Мъжът го изгледа с неразбиращия поглед на човек, на когото фаровете са му последна грижа, и махна разсеяно с ръка по посока на бентлито. Фаровете угаснаха.

— Удобно — рече господин Йънг. — Инфрачервени лъчи,нали?

Беше леко изненадан от това, че мъжът сякаш изобщо не се бе намокрил. А чантата като че ли не беше празна.

— Започна ли? — попита мъжът. Господин Йънг усети как го обзема смътна гордост от това, че веднага познаха в него баща.

— Да — отвърна той. — Накараха ме да изляза — добави той благодарно.

— Вече? Имате ли представа колко още време имаме? „Имаме“ — отбеляза си господин Йънг. Очевидно този беше доктор, който се мислеше за съродител.