Читать «Няма път за „Херкулан“» онлайн - страница 3

И все пак беше там, в кълбовидното поле на локатора. Ниско под тъмния силует пълзяха ивици от рубиново ярки числа — биоавтоматите даваха разстоянието, скоростта, времето на сближаване.

Само че Ферн не бързаше да го приближи.

Един кораб, който не трябваше да лети и за който той нищо не знаеше. Ако това там в локатора не беше мираж, значи беше някой от онези безследно изчезнали кораби, чиито имена минаваха от регистър в регистър само с няколко кратки данни: име и клас, кога са видени за последен път, какъв е екипажът.

Кораб призрак.

Не, нямаше защо да приближава. Поне дотогава, докато не му се изяснят някои неща. Можеше да го следва по курса, да изчака връзката с Базата и тогава да реши. Точно това трябваше да направи, разбира се.

Кораб призрак?

Значи онези слухове в Базата, които бе чул два или три пъти — те бяха верни. Някой някъде видял от изгубените кораби, екипажът бил изчезнал или измрял. И обяснения колкото искаш.

Ферн се облегна в креслото и вдигна очи.

— Е?

— Нямам връзка с радиопилота — каза Първият. — Разчетох името. „Херкулан“, клас В-4.

Това вече беше нещо.

— От коя база?

— Заличен от база Антей-2.

Антей-2? Такава база нямаше. Базите на Антей бяха преместени преди повече от сто и двадесет години меридианно време, много преди червеното слънце Антей да избухне и да погълне планетите си.

— Защо е заличен?

Първият се забави малко, но все пак отговори:

— Неявяване в базата. Изтекъл срок за живот на екипажа.

— Добре — каза Ферн.

Съвсем не беше добре. Там на локатора бавно приближаваше един невъзможно стар кораб, оцелял по чудо. С изтекъл срок на живот на екипажа, както хладно се бе изразил Първият. Един ковчег с мъртъвци.

За къде беше пътувал? Кои го бяха чакали? Онези, които се бяха надявали да го видят, бяха умирали, бяха умирали и децата, и внуците им, а спомените за изчезналите бяха оставали само като сенки в паметта на биоавтоматите. За да бъдат изтривани и оттам. Спомените също умират.

А може би на „Херкулан“ нямаше даже и останки от хора. Екипажът навярно го бе напуснал при някаква неизвестна опасност, беше потърсил спасение на някоя от дивите планети на Антей. И всички бяха загинали, очаквайки помощ до последните си часове.

Корабът приближаваше мълчаливо, ясно се различаваха вече пукнатините по единия от отражателите. И Ферн с неудоволствие разбираше, че все пак трябва да реши какво да прави. „Херкулан“ летеше по свой непознат път към още по-непозната цел, ако въобще имаше цел. Колко можеше да го следва със станцията? Щеше прекалено да се отклони от трасето.

Беше точно едно от онези отвратителни положения, които Ферн безкрайно мразеше. Като че някой беше подреждал нещата така, че да го постави в задънена улица. Да прекъсне връзката с Базата. Да измисли тази абсурдна история с отместването на бета-Орион и накрая да му поднесе един кораб, който по всички правила на навигацията просто не трябваше да съществува.