Читать «Жената в стаята» онлайн - страница 3

Мъжът си бе изработил сигурна защитна стратегия. Всеки следобед си купуваше дванайсет кутийки с бира от магазина на Сони, сетне гледаше заедно с децата филмчетата по телевизията. Три бири с „Улица Сезам“, две по време на „Мистър Роджърс“, една — докато гледа „Електрическата компания“. И още една с вечерята.

Занасяше останалите пет кутийки в колата. До Люистън имаше тридесетина километра; докато пристигне в болницата, успяваше да изпие още три-четири бири. Оставяше поръчаните от майка му неща в колата, за да има повод да се върне за тях, да изпие половин кутийка бира и да се подготви психически за очакващото го изпитание.

Това му даваше и повод да се изпикае навън, което единствено му доставяше удоволствие. Винаги спираше колата в страничния паркинг, който беше асфалтиран, а студеният нощен въздух неизменно причиняваше свиване на пикочния му мехур. Уринирането в тоалетната в болницата му действаше потискащо — всичко наоколо подсказваше за старост и за болест: монтираният до тоалетната чиния бутон за повикване на сестрата, никелираната дръжка на стената, бутилката с дезинфектант над умивалника.

Докато пътуваше обратно към дома си, вече не изпитваше необходимост от алкохол. Поставяше останалите му бири в хладилника, а когато събереше шест кутийки, той

3

никога нямаше да дойде, ако знаеше, че гледката ще е толкова ужасяваща. Първото, което му минава през ума бе: „Но майка ми не е портокал“, сетне си помисля, че тя гасне много бързо, сякаш иска да хване влак, очакващ я на онзи свят. Майка му е неподвижна, но веднага се вижда, че тялото й е вътрешно напрегнато. Шията й е намазана с оранжев крем, а под лявото ухо има залепен с лейкопласт тампон; на това място някакъв подсвиркващ си лекар е вкарал иглата и заедно с болевите пътища е прекъснал шейсет процента от двигателните й нерви. Очите й го следят като очите на изрисуван Христос.

— Предпочитам веднага да си тръгнеш, Джони. Не ми е добре. Може би до утре ще се оправя.

— Какво ти е?

— Цялото тяло ме сърби. Събрани ли са ми краката?

Мъжът вижда, че краката й са разкрачени под завивката. В стаята е много горещо. Второто легло е празно. Той си казва: „Другите болни идват и си отиват, а майка ми никога няма да излезе жива оттук. Господи!“

— Събрани са, мамо.

— Моля те, спусни ги надолу, Джони, а след това си върви. Никога не съм загазвала така. Напълно съм парализирана. Носът ме сърби. Не съм ли за ожалване — носът ме сърби, а аз не мога да се почеша.

Той я почесва, сетне хваща глезените й през завивките и издърпва краката й. Спокойно може да обхване глезените й с една ръка, въпреки че дланите му са малки. Майка му изпъшква. Лицето й е обляно в сълзи, които се стичат към ушите й.

— Мамо?

— Защо не дръпнеш краката ми?

— Току-що го направих.

— Добре. Господи, нима плача? Нямам намерение да цивря пред теб. Бих дала мило и драго да не съм тук.

— Искаш ли цигара?

— Първо ми налей вода, Джони. Чувствам се като разсъхнато буре.

— Ей сега.

Той взема чашата й и тръгва към чешмата до асансьора. Някакъв шишко с превързан крак куцука по коридора. Не носи раиран халат и придържа цепнатата си на гърба нощница.