Читать «Зала за аутопсии номер четири» онлайн

Стивън Кинг

Зала за аутопсии номер четири

Толкова е тъмно, че известно време — точно колко, не мога определя — ми се струва, че все още съм в несвяст. Полека-лека започвам да се досещам, че когато е в безсъзнание, човек не долавя движение в тъмнината, придружено от слаб, ритмичен шум, какъвто може да издава само скърцащо колело. Освен това чувствам допир — от темето до петите. Надушвам и миризма на нещо като гума винил. Не съм в безсъзнание, но във всички тези усещания има нещо твърде… твърде какво? Твърде рационално, за да е сън.

Какво е тогава?

Кой съм аз?

И какво става с мен?

Халтавото колело прекъсва глупавия си скърцащ ритъм и аз преставам да се движа. Миришещата на гума субстанция наоколо ми изпуква.

Глас:

— Къде казаха?

Мълчание.

Втори глас:

— Четвърта, струва ми се. Н-да, четвърта.

Отново потегляме, но този път по-бавно. Вече долавям тихите стъпки, вероятно от обувки с мека подметка или маратонки. Притежателите на гласовете са притежатели и на обувките. Отново ме спират. Отеква глухо потропване, последвано от едва доловимо изсвистяване. Това, струва ми се, е звукът от отварянето на пневматична врата.

„Какво става тук?“ — крещя, но писъкът отеква единствено в съзнанието ми. Устните ми не помръдват. Усещам ги — усещам и езика си, отпуснат на пода на устната кухина като замаяна къртица — но не мога да ги движа.

Онова, върху което лежа, отново потегля нанякъде. Подвижно легло? Да. Болнична количка, с други думи. Вече съм имал вземане-даване с такива, беше отдавна, по времето на скапаните азиатски авантюрки на Линдън Джонсън. Идва ми наум, че съм в болница, че ми се е случило нещо лошо — като онази експлозия, която едва не ме обезплоди преди двайсет и три години — и че сега ще ме оперират. Подобно хрумване дава отговор, при това смислен, на доста въпроси, само че не изпитвам никаква болка. Чувствам се добре, с изключение на тази малка подробност, че направо съм обезумял от страх. А и ако това са санитари, които тикат количката към операционната зала, защо не виждам? Защо не мога да говоря?

Трети глас:

— Насам, момчета.

Моята подвижна постеля поема в нова посока и в главата ми прокънтява въпросът: „Каква е тая каша, дето съм се забъркал?“

„Не смяташ ли, че отговорът зависи от това кой си?“ — питам се, но откривам, че това поне го знам. Аз съм Хауард Котръл, борсов посредник, известен сред някои свои колеги като Хауард Завоевателя.

Втори глас (досами главата ми):

— Днес си много хубава, докторке.

Четвърти глас (женски, при това хладен):

— Радвам се, че ме одобряваш, Ръсти. Бихте ли побързали? Обещах на детегледачката да се прибера до седем. Тя ще вечеря с родителите си.

До седем, да се прибера до седем. Все още е следобед може би или рано привечер, но тук цари пълен мрак, черен като бомбе, като опашката на мармот, като полунощ в Персия, и какво, за Бога, става тук? Къде съм бил досега? Какво съм правил? Защо не съм на телефоните?

„Защото е събота — обажда се от дълбините на съзнанието ми тъничък гласец. — Беше на… на…“

Звук: УОК! Звук, който обичам. Звук, заради който в една или друга степен живея. Звукът на… какво? На стик за голф, разбира се. Стик за голф, който удря топката. Аз стоя, съзерцавам я как се издига в синьото…