Читать «В стаята на смъртта» онлайн - страница 4

— Значи сте готов да съдействате на разследването, господин Флечър?

— Имам ли избор?

— Човек винаги има избор, но ми се струва, че чергата под краката ви е доста поизтъняла в нашата страна. Нали така казвате в Америка?

— Почти — отвърна Флечър, а в същото време мислено си отправи следното предупреждение: „Гледай да не се поддадеш на желанието да им повярваш. Би било съвсем естествено да им повярваш, вероятно и да им кажеш истината — особено след като си бил извлечен от любимото си кафене и пребит от мъжаги с дъх на препържен боб — но дори да получат от теб онова, което искат, това няма да те спаси. Ето какво трябва да си повтаряш — това е единствената идея, която си струва на подобно място. Тия приказки нищо не значат. По-важно е какво има на количката, какво е онова под платнището. По-важен е онзи тип, който за сега не е обелил и дума. И петната по стените, разбира се.“

Ескобар се приведе над масата и го изгледа сериозно:

— Отричате ли, че през последните четиринайсет месеца сте предоставяли сведения на човек на име Томас Херера, който на свой ред ги е препредавал на комунистически метежник на име Педро Нуньес?

— Не. Не отричам. — За да изиграе както подобава ролята си в представлението, заключващо се в разликата между думите „разговор“ и „разпит“, сега бе моментът да започне да се оправдава, да се опитва да обясни. Сякаш историята на човечеството познава случай, в който политически спор е бил спечелен в подобна стая. Но подобно поведение не му беше присъщо. — Всъщност мина повече време. Почти година и половина, струва ми се.

— Вземете си цигара, господин Флечър. — Ескобар отвори едно чекмедже и измъкна тънка папка.

— За сега не. Благодаря.

— Окей. — Ескобар, разбира се, го произнесе като „хо-кей“. Понякога, когато четеше прогнозата за времето, момчетата от апаратната налагаха върху синоптичната карта снимка на жена по бикини. Когато забележеше, Ескобар се смееше, размахваше ръце и се тупаше по гърдите. Беше комично. Като „хо-кей“. Като „скапани знашки“.

Ескобар отвори папката, стиснал цигарата в предните си зъби, в резултат на което димът влизаше право в очите му. Така пушеха по уличните ъгли тукашните старци, които и до ден-днешен носеха сламени шапки, сандали и провиснали бели панталони. Ескобар се усмихна — макар и с плътно затворени устни, като внимаваше да не изпусне марлборото на масата, но важното бе, че се усмихна. Извади от папката гланцирана черно-бяла фотография и я плъзна към Флечър.

— Това е приятелят ви Томас. Не изглежда добре, нали?

Снимката представляваше контрастно изображение анфас. Напомняше на произведенията на прословутите фоторепортери от четирийсетте и петдесетте години, известни с прозвището „Уиджи“. Беше снимка на мъртвец. Очите бяха отворени. Отражението на светкавицата придаваше известна живина. Не се виждаше кръв — само един белег, при това веднага ставаше ясно, че заснетият е мъртъв. Следите от гребена още личаха в току-що сресаната му коса, а очите му блестяха, но с отразена светлина. Веднага ставаше ясно, че е мъртъв.