Читать «В стаята на смъртта» онлайн - страница 11

— С кого контактува в града? — попита жената. — Не кого чука, а с кого говори?

Сега е моментът да действа. Истината започваше да става хлъзгава и лесно можеха да го уличат в лъжа.

— Има един човек… — Замълча. — Може ли вече да си взема цигарата?

— Но господин Флечър! Разбира се! — Ескобар за миг се преобрази в загрижен домакин на коктейл. Вероятно не се преструваше. Грабна червено-белия пакет — какъвто всеки свободен човек може да си купи от някоя будка за вестници като онази на Четирийсет и трета улица — и извади една. Флечър я пое с ясното съзнание, че може да не доживее да я допуши и да напусне тази земя, преди да е стигнал до филтъра. Не чувстваше нищо, освен отслабващите конвулсии на мускулите и странното затопляне в пломбите от лявата страна на устата.

Захапа цигарата. Ескобар се наведе през масата и щракна капачето на позлатената запалка. Удари колелцето. Лумна пламък. Чуваше бръмченето на адската машина на Хайнц, наподобяващо бученето на едновремешно радио с лампи. Усещаше погледа на жената, която без капка хумор мислено бе започнал да нарича Годеницата на Франкенщайн и която го фиксираше с мръсния поглед на Койоти Ъгли от анимационните филмчета. Чувстваше сърдения си пулс и отдавна забравеното усещане за кръглия филтър на цигарата в устата си — „тръбица неподправена наслада“, както я бе нарекъл един драматург; както и невъзможно бавния си пулс на сърцето си. Миналия месец получи покана да изнесе заключителната реч на тържествен обяд в клуб „Интернасионал“, където се събираха всички надувки от чуждестранната преса — дори тогава сърцето му биеше по-ускорено.

Вече стои на прага, но какво от това? Оттук насетне няма как да се обърка — стигне ли се до тук, и слепец ще открие правия път; сестра му дори вече го бе извървяла, там, край реката.

Флечър се наведе към запалката. Цигарата прихвана пламъчето и крайчецът й засия. Флечър всмукна дълбоко и веднага се закашля — след трите години без да пуши трудно би било да не се закашля. Отпусна се на облегалката и придаде на кашлицата си остро, дрезгава хриптене. Изведнъж се разтресе от глава до пети, заразмахва лакти, главата му взе да се мята неконтролируемо, краката му потропваха по пода. Най-важното, припомни си един трик от детинство и забели очи така, че да се вижда само бялото. През цялото това време обаче не изпускаше цигарата.

Никога не беше виждал епилептичен припадък на живо, макар да му се въртеше някакъв смътен спомен, че Пати Дюк правеше нещо подобно в „Чудотворецът“. Нямаше как да узнае дали се гърчи като истински епилептик, но се надяваше поради неочакваната смърт на Томас Херера да не усетят фалшивите нотки в изпълнението.

— По дяволите, пак ли! — пронизително изписка Хайнц — в този филм тази реплика щеше да предизвика смях.

— Рамон, дръж го! — извика Ескобар на испански. Понечи да стане и блъсна масата с дебелите си бедра толкова рязко, че за миг я повдигна; при приземяването краката й изтрополиха на пода. Жената не помръдна и Флечър се рече: „Подозира. Дори не го съзнава, но тъй като е по-умна от Ескобар — намира се на светлинни години от него — подозира.“