Читать «Тракащата челюст» онлайн - страница 23

Тя погледна към белега, който преполовяваше дясната му буза.

— Той ли направи това? Онова хлапе?

— Да.

— Порязал те е доста лошо. Чух, че се е претрепал в катастрофата, след това е допълзял в пустинята, където е умрял. — Тя погледна Хоган изпитателно. — Това ли е истината?

Хоган се усмихна леко.

— Предполагам, че е нещо подобно.

— Джи Ти — той е щатският горски в тези краища — казва, че животните са го обработили доста сериозно. Пустинните плъхове се държат ужасно невъзпитано.

— Не зная какво стана с него по-нататък.

— Джи ми каза, че и собствената му майка няма да го разпознае. — Тя сложи ръка върху смалилия се бюст и го погледна сериозно. — Ако лъжа, тук да остана.

Хоган се засмя високо. През седмиците и месеците, които последваха след онази буря, това бе нещо, което му се случваше доста често. Понякога му се струваше, че след оня паметен ден, отношението му към живота се бе променило.

— Извадил си голям късмет, че не те е убил — каза госпожа Скутър. — Разминало ти се е на косъм. Сигурно Бог е бил с теб тогава.

— Точно така — съгласи се Хоган. — Той погледна към витрината с видеокасетите. — Виждам, че си разкарала сувенирите.

— Онези стари проклетии? Прав си. Това бе първото, което направих след като… — Очите й внезапно се разтвориха. — О, Боже. Имам нещо, което си е Ваше. Ако го забравя, сигурно духът на Скутър ще се върне и ще ме преследва!

Хоган се намръщи от изненада, но жената вече бе зад тезгяха. Тя се изправи на пръстите на краката си и извади нещо от високия рафт над поставката с цигарите. Това бе, Хоган видя без изобщо да се изненада, Супер Тракащата Челюст. Жената я остави до касовия апарат.

Хоган изгледа тази замръзнала, безгрижна усмивка с дълбокото чувство, че вече е преживял всичко това. Ето я пред него, най-голямата Тракаща Челюст в света, тя стои в смешните си оранжеви обувки зад рекламата на „Слим Джим“, хладна като планински бриз и му се усмихва, сякаш иска да му каже:

Здравей, как си? Да не би да си ме забравил. Аз не те забравих, приятел. Изобщо не съм те забравила.

— Намерих я на верандата на следващия ден, след като отмина бурята — каза госпожа Скутър. Тя се засмя. — Старият Скутър обичаше да прави този номер — подари ти нещо, после ти го пъхва в торбичка с пробито дъно. Мислех си да я изхвърля, но той каза, че тя ти е подарък и че трябва да я запазя за теб някъде по рафтовете. Той каза, че пътуващият странник, който се е отбил веднъж, най-вероятно отново ще се отбие… ето те и тебе.

— Да — съгласи се Хоган. — Ето ме и мен.

Той взе челюстта и пъхна пръстта си между леко зейналите й зъби. Прокара крайчеца на пръста си по кътниците и в съзнанието си сякаш чуваше гласа на момчето, господин Брайън Адамс от Никъде, САЩ да си тананика: Ухапи ме! Ухапи ме Ухаааааапи ме!

Дали зъбите бяха все още оцветени с избледнелия ръждив цвят на кръвта на момчето? Хоган си помисли, че виждаше нещо там, но може би това бе само сянката.

— Запазих го за Вас, само защото Скутър ми каза, че имате син.

Хоган кимна.

— Точно така. — И, помисли си той, момчето все още си има баща. В момента в ръката си държа причината за това. Въпросът е, дали тя е извървяла целия този път на мъничките си оранжеви крачета, защото тук е нейният дом… или защото, по някакъв начин е знаела това, което Скутър е знаел? Че рано или късно, пътуващият странник се връща там, където някога се е отбил, така както убиецът отново посещава сцената на местопрестъплението.