Читать «Тракащата челюст» онлайн - страница 19

Момчето пресегна към челюстта. Тя чевръсто отстъпи назад на оранжевите си картонени крачета. Тя кимаше нагоре-надолу, сякаш маршируваше и се присмиваше на момчето, което сега бе седнало на петите си. Кръвта бе напоила предната част на фланелката му.

Момчето каза нещо, което потвърди увереността на Хоган, че той, Хоган е загубил разсъдъка си, защото само в една фантазия, породена от делириум, могат да се изрекат такива думи:

— Върди ми обратдо доса, кучи сид! — Момчето отново посегна към челюстта и този път тя се затича напред, под протегнатата му ръка, между разкрачените му крака и се заби в плътта му със сочно изщракване точно там, където синята избеляла тъкан се издуваше и свършваше ципът на джинсите му.

Очите на Брайън Адамс се разтвориха широко. Както и устата му. Ръцете му се изправиха на равнището на раменете широко разтворени и за миг той приличаше на някакъв странен имитатор на Ал Джолсън, който се готви да изпее "Мами". Сгъваемият нож полетя зад рамото му към задната част на фургона.

— Исусе! Исусе! Исууууууууу-

Оранжевите крачета заситниха така, сякаш танцуваха в шотландска танцова стъпка. Розовите челюсти на Супер Тракащата челюст кимаха бързо нагоре и надолу, сякаш казваха да! да! да! и после се клатеха напред и назад, също много бързо, сякаш казваха не! не! не!

— уууууууУУУУУУУ-

Когато джинсите на момчето започнаха да се разкъсват, а това, ако се съди по звука, изглежда не бе всичко, което се разкъсваше в този миг, Бил Хоган изгуби съзнание.

На два пъти дойде на себе си. Първият път сигурно бе малко по-късно, тъй като бурята продължаваше да вие и вие около фургона и бе почти толкова светло. Опита се да се обърне, но чудовищна болка прониза врата му. Контузия на врата в резултат на катастрофата, разбира се и сигурно не бе толкова лошо, колкото би могло да бъде… или ще бъде утре, между впрочем. Разбира се, при положение, че доживее до утре сутринта.

Момчето, трябва да погледна и да се уверя, че е мъртво. Не, няма нужда. Разбира се, че е мъртво. Ако не беше мъртво, ти нямаше да си жив.

Изведнъж чу звук някъде зад себе си — равномерното щракане и затваряне на зъбите.

Този път идват за мен. Свършиха с момчето, но са все още гладни, значи идват за мен.

Той сложи ръцете си върху катарамата на предпазния колан, но копчето за освобождаването му продължаваше да е безнадеждно развалено, а и ръцете му сякаш бяха загубили силата си.

Челюстта бавно се приближаваше към него — сега бе точно зад седалката му, доколкото можа да прецени по звука и обърканото съзнание на Хоган долови някаква рима в непрестанното й щракане:

Кликети-Кликети-кликети клак. Ние сме зъбите и идваме пак! Гледай ни само как можем да ходим, Виж ни как сити бродим! Обичаме сити обаче да бродим. Хлапака изядохме ний най-напред. Не се тревожи, сега е твой ред! Изядохме него най-напред, Не се тревожи, иде твоят ред!

Хоган затвори очи. Тракането престана.

Сега се чуваше само непрестанният вой на вятъра и пясъка, който се удряше в смачканата страна на фургона. Хоган чакаше. След като измина цяла вечност, той чу единично изщракване, последвано от тихия звук на раздирана тъкан. Последва пауза, след това ново изщракване и отново се повтори звукът на раздирана тъкан.