Читать «Теорията на Ел Ти за домашните любимци» онлайн - страница 14

— Защо са му отнели шофьорската книжка? — попита, но преди да отговоря, добави: — Заради злоупотреба с алкохол, нали?

— Точно така. OUI. — Седнах на леглото и си свалих обувките. — Обаче оттогава изминаха почти шест месеца и ако той пази поведение още два, ще му върнат тапията. Мисля, че ще си я получи. Нали знаеш, че посещава сбирките на Анонимните алкохолици.

Съпругата ми изсумтя — очевидно информацията не й направи особено впечатление. Свалих си ризата, помирисах я под мишниците и я окачих в дрешника. Бях я носил само два часа по време на вечерята.

— Знаеш ли какво — подхвана Розлин, — цяло чудо е, че от полицията не го сгащиха натясно след изчезването на жена му.

— Разпитваха го — обясних, — но само за да получат възможно най-обширна информация. И дума не е ставало, че той я е очистил, Роз. Никога не са го подозирали.

— Брей, много си сигурен.

— Че защо да не съм? Знам туй-онуй. Един ден след заминаването си Лулубел е телефонирала на майка си от някакъв хотел в Източен Колорадо, а на другия ден отново й е позвънила от Солт Лейк Сити. И двата пъти Ел Ти беше на работното си място във фабриката. Беше на работа и в деня, в който намериха колата й край черния път близо до Калиенте. Следователно не я е убил, освен ако не притежава способността като по магия за секунди да се пренася на различни места. Освен това той и с пръст не би я пипнал, защото много я обичаше.

Розлин отново изсумтя, с което изразяваше недоверието си. С нея сме женени почти трийсет години, ала чуя ли този звук, винаги ме обзема желание да й извикам да престане, да се изтропа или да стане от цукалото, да каже каквото й е на езика или да си трае. Хрумна ми да й разкажа как Ел Ти се разрида, докато пътувахме към дома му, как почувствах, че в него сякаш бушува циклон, помитащ всичко, което не е приковано или привързано. Обаче не го направих. Жените не вярват на мъжките сълзи. Може да твърдят обратното, но дълбоко в душата си не вярват на мъжките сълзи.

— Защо не се обадиш в полицията? — подхвърлих. — Предложи им експертната си помощ. Посочи им подробностите, които са пропуснали, бъди като Анджела Лансбъри от «Убийство», написа тя“.

Проснах се в леглото. Розлин изключи лампата. Дълго лежахме в мрака. Тя отново проговори, този път тонът й беше по-мек:

— Извинявай, но не обичам този човек. Не ми допада, никога не ми е допадал.

— Знам го и без да ми го кажеш — промърморих.

— Не ми хареса и как зяпаше Холи.

Което означаваше, както по-късно установих, че не й е харесало как Холи го зяпа. В моментите, в които не се взираше в чинията си, разбира се.

— Ще ми се друг път да не го каниш на вечеря — продължи Розлин.

Предпочетох да замълча. Беше късно, освен това бях капнал от умора. Имах тежък ден, още по-тежка вечер и бях уморен. Нямах желание да споря с жена ми, особено в момент, в който съм смазан от умора, а тя — разтревожена. При подобен спор един от съпрузите прекарва нощта на канапето. Единственият начин да го предотвратиш, е да си траеш. В брака думите са като проливен дъжд, а земята е прорязана с дълбоки дерета, които за секунди могат да се превърнат в буйни реки. Психотерапевтите твърдят, че говоренето води до катарзис и излекуване, но повечето от тях или са разведени, или са обратни. Според мен мълчанието е най-добрият приятел на брака.