Читать «Таен прозорец, тайна градина» онлайн - страница 2

Един ден през късната есен на 1987, докато тези неща се въртяха в главата ми, отидох в пералнята на дома ни, за да хвърля една мръсна риза за пране. Нашата пералня е малка, тясна ниша на втория етаж. Хвърлих ризата и застанах до единия от двата прозореца в стаята. Обикновено любопитство — нищо повече. Живеехме в тази къща вече единайсет или дванайсет години, но никога преди не бях поглеждал съзнателно точно през този прозорец. Причината е извънредно проста — той е на равнището на пода, по-голямата му част е скрита от сушилнята, наполовина е запушен от кошове с пране — просто прозорец, през който е трудно да се погледне.

Все пак се наведох и погледнах навън. Този прозорец гледа към една малка ниша, облицована с тухли, между къщата и пристроената лятна веранда. Място, което виждам почти всеки ден… но ъгълът беше нов. Жена ми беше сложила там половин дузина саксии, така че растенията да могат да уловят малко от ранното ноемврийско слънце, и в резултат се беше получила една очарователна градинка, която можех да видя само аз. Фразата, която ми дойде на ум, беше, разбира се, заглавието на този разказ. Тя ми се видя като метафора, не по-лоша от тези, които писателите — особено фантастите — измислят за своите светове. Да седнеш пред пишещата машина или да вземеш молива е физически акт; духовният аналог е да гледаш през един почти забравен прозорец — прозорец, който предлага обикновен изглед под съвсем различен ъгъл… един ъгъл, който превръща всекидневното в необикновено. Работата на писателя е да се взира през този прозорец и да съобщава това, което е видял.

Но понякога прозорците се чупят. Мисля, че този разказ най-вече се интересува от това — какво се случва с удивения наблюдател, когато прозорецът между реалното и нереалното се счупи и стъклата се пръснат?

1

— Вие сте откраднали разказа ми — каза мъжът на прага. — Вие сте откраднали разказа ми и нещо трябва да се направи. Правото си е право, справедливото си е справедливо и нещо трябва да се направи.

Мортън Рейни, който току-що се беше събудил от дрямката си и все още беше на половината път към реалния свят, нямаше ни най-малка представа какво да каже. Това никога не се беше случвало в работата му — болен или здрав, напълно буден или наполовина заспал; той беше писател и едва ли някога се беше затруднил, когато трябваше да сложи в устата на някой свой герой хаплив отговор. Рейни отвори уста, не намери никакъв хаплив отговор в нея (всъщност не намери и недодялан), и я затвори пак.

Помисли си: „Този човек не изглежда съвсем истински. Прилича на герой от роман на Уилям Фокнър.“

Това не помагаше за разрешаване на ситуацията, но безспорно беше истина. Човекът, който позвъни на външната врата на Рейни в това затънтено място в западен Мейн, изглеждаше на около четиридесет и пет години. Беше много слаб. Лицето му беше спокойно, почти ведро, но прорязано от дълбоки бръчки. Те минаваха хоризонтално през високото му чело на равни вълни, пресичаха вертикално надолу лицето му — от тънките устни до линията на челюстта, тръгваха радиално на малки снопчета от краищата на очите му. Очите му бяха оцветени в ярко, неизбледняло синьо. Рейни не можеше да каже какъв цвят е косата му — човекът носеше широка черна шапка с кръгла периферия, нахлупена здраво на главата му. Долната страна на периферията докосваше върховете на ушите му. Приличаше на шапка, каквито са носили квакерите. Нямаше бакенбарди и всичко, което знаеше Мортън Рейни, беше, че под тази филцова шапка с кръгла периферия човекът спокойно можеше и да е плешив като Юл Бринър.