Читать «Сватбата» онлайн - страница 6

Чували сте за Джек Спрет и жена му. Е, това тука беше сто пъти по-лошо. Сестрата на Сколей имаше същата червена коса, която вече окапваше от неговата глава. Нейната беше дълга и къдрава. Но не с онзи красив оттенък, който вие си представяте. Не, тя бе червена като на всички, които живеят край Корк — ярка като морков и ситно навита като пружина от матрак. Кожата й беше бяла като сирене, но по нея имаше толкова много лунички, че бе трудно да се каже. И нали Сколей беше казал, че е дебела? Братче, все едно да беше казал, че в „Мейси“ можеш да си купиш някои неща. Тя беше просто човешки динозавър — поне сто и петдесет кила. Всичко й се беше лепнало на гърдите, бедрата и задника, както обикновено става при дебелите момичета, като по този начин това, което трябва да е секси става гротескно и някак застрашително. Някои дебели момичета имат патетично красиви лица, но сестричката на Сколей нямаше дори това. Очите й бяха прекалено приближени едно до друго, устата й беше прекалено голяма, ушите й бяха щръкнали. Освен това и луничките. Дори да беше слаба, тя щеше да е толкова грозна, че можеше да спре часовник — какъв ти часовник, цяла витрина с часовници щяха да спрат, като я видеха.

Само това не би накарало човек да се изсмее, освен ако не беше глупав или много гаден. Но когато човек добавеше към картинката младоженеца, Рико, тогава ти идваше просто да се спукаш от смях. Той можеше да си сложи и цилиндър и пак да остане на половината й височина. Изглеждаше не повече от четиридесет и пет килограма мокър. Беше слаб като щека, доста мургав. Когато се ухилеше нервно, зъбите му приличаха на дъсчена тараба в бедняшки квартал.

Продължихме да свирим. Сколей изрева:

— Булката и младоженецът! Да ги дари бог с щастие!

И ако господ не ги дари, подсказваше сбърченото му чело, по-добре ги дарете вие, хора… поне днес.

Всички нададоха одобрителни възгласи и заръкопляскаха. Ние завършихме нашия номер и това предизвика нови аплодисменти. Сестрата на Сколей, Морийн, се усмихна. Боже, каква голяма уста имаше. Рико се ухили глуповато.

Известно време всички се разхождаха нагоре-надолу, хапваха сирене и студено печено върху солени бисквити и пийваха от най-доброто контрабандно уиски на Сколей. Между отделните парчета и аз успях да глътна три и то направо хвърли мъгла на уискито на Томи Инглъндър.

Сколей също започна да изглежда по-щастлив — мъничко поне.

Той се завъртя веднъж към подиума и каза:

— Вие момчета свирите добре.

От устата на такъв ценител на музиката като него, предположих, че това е голям комплимент.

Точно преди да седнат всички около масата, се появи самата Морийн. Отблизо, беше дори по-грозна и бялата й рокля, (около тая матрона сигурно имаше увит толкова бял сатен, колкото да се застелят три легла) не я разкрасяваше особено. Тя ни попита дали ще можем да изсвирим „Рози от Пикардия“ защото това била най-любимата й песен. Може да беше дебела и грозна, но не беше префърцунена — не беше като евтините мацки, които се отбиваха да помолят за изпълнение. Изпълнихме я, но не кой знае колко добре. Въпреки това, тя ни се усмихна така сладко, че за малко щеше да изглежда хубава и когато свършихме, ни изръкопляска.