Читать «Слънчевото куче» онлайн - страница 8

— Да, така мисля.

Мег подари на майка си най-победоносната си усмивка.

— Ще ми донесеш ли малко?

— Съвсем не — каза госпожа Деливън любезно. — Вземи си сама. Какво е това ужасно нещо, което гледаш?

— „Детска игра“ — каза Меган. — С онази кукла на име Чъки, която оживява. Страхотно е.

Госпожа Деливън сбърчи нос.

— Куклите не оживяват, Мег — каза баща й. Той говореше тежко като че ли знаеше, че това е загубена кауза.

— Чъки го направи — каза Мег. — Във филмите всичко може да се случи. — Тя спря филма с дистанционното управление и отиде да си вземе сладолед.

— Защо й харесва да гледа този боклук? — попита господин Деливън жена си почти опечалено.

— Не знам, скъпи.

Кевин беше вдигнал апарата с едната си ръка и няколко от снимките в другата — бяха направили почти дузина.

— Не съм сигурен, че искам да го върна — каза той.

Баща му втренчи поглед в него.

— Какво? За Бога!

— Добре — каза Кевин малко защитно, — просто казвам, че може би би трябвало да помислим за това. Искам да кажа, че това не е точно обикновен дефект, нали? Ако снимките излизаха преекспонирани… или недоекспонирани… или просто празни… това щеше да бъде друго нещо. Но как възприемаш нещо като това? Постоянно една и съща снимка? Искам да кажа, виж! Те са на открито, въпреки че всички снимки ги правихме вътре!

— Дебелашка шега — каза баща му. — Трябва да е шега. Това, което трябва да се направи, е да се смени проклетият апарат и да забравим цялата история.

— Не мисля, че е дебелашка шега — каза Кевин. — Първо, прекалено сложно е, за да бъде дебелашка шега. Как си представяш апаратът да прави постоянно една и съща снимка? Плюс това психологията съвсем не е такава.

— Сега пък психология — каза господин Деливън, извъртайки очи към жена си.

— Да, психология! — повтори Кевин твърдо. — Когато някой зарежда цигарата ти с бенгалски огън или ти даде блокче лютива дъвка, той стои отстрани, за да гледа ефекта, нали? Но ако ти или мама сте си направили шега с мен…

— Баща ти не е голям шегаджия, скъпи — каза госпожа Деливън, спокойно отбелязвайки очевидното.

Господин Деливън гледаше Кевин със стиснати устни. Това беше погледът, който винаги се появяваше, когато разбираше, че синът му се насочва към онази пътека на бейзболното игрище, където Кевин изглеждаше като у дома си: лявото поле. Далечното ляво поле. У Кевин имаше някаква интуиция, някаква дарба за предусещане, която винаги го озадачаваше и объркваше. Той не знаеше откъде беше дошла, но беше сигурен, че не идва от неговия род.

Той въздъхна и отново погледна апарата. Парченце черна пластмаса се беше отчупило от лявата страна на кутията и под центъра на лещата на визьора имаше пукнатина не по-дебела от човешки косъм. Пукнатината беше толкова тънка, че изчезваше напълно, когато вдигнеш апарата към окото си, за да нагласиш снимката, която няма да получиш — това, което ще получиш, беше на масичката за кафе, а имаше и още около дузина екземпляра от него в трапезарията.

Това, което се получаваше, приличаше на беглец от местния кучкарник.

— Добре, какво, по дяволите, ще правиш с него? — попита той. — Искам да кажа, да помислим разумно, Кевин. Каква полза има от апарат, който прави постоянно една и съща снимка?