Читать «Слънчевото куче» онлайн - страница 4

ГЛАВА 1

15 септември беше рожденият ден на Кевин и той получи точно това, което искаше: „Слънце“.

Въпросният Кевин беше Кевин Деливън, това беше петнадесетият му рожден ден, а „Слънцето“ беше „Слънце 660“, фотоапарат полароид, който прави всичко вместо начинаещия фотограф освен сандвичи с наденичка.

Имаше и други подаръци, разбира се; сестра му Мег му подари ръкавици без пръсти, които беше оплела сама, имаше десет долара от баба му в Демойнс, а леля му Хилда му изпрати — както правеше винаги — вратовръзка шнурче с ужасна закопчалка. Тя беше изпратила първата от тях, когато Кевин беше на три години, което значеше, че той има дванайсет неизползвани вратовръзки шнурчета с ужасни закопчалки в чекмеджето на бюрото си, а тази, която щеше да добави, беше фаталната тринайсета. Никога не беше носил никоя от тях, но не му се позволяваше да ги изхвърли. Леля Хилда живееше в Портланд. Тя никога не беше идвала на рождения ден на Мег или на Кевин, но можеше да реши просто да го направи някоя година. Боже мой, наистина можеше; Портланд беше само на петдесет мили южно от Касъл Рок. И се предполагаше, че тя ще дойде… и ще поиска да види Кевин с една от другите му вратовръзки (или Мег с един от нейните шалове например)! При някои роднини едно извинение може да свърши работа. Леля Хилда обаче беше различна. Леля Хилда представляваше златна възможност в точката, в която се пресичаха два съществени фактора за нея: беше Богата и беше Стара.

Майката на Кевин беше убедена, че някой ден тя може да НАПРАВИ НЕЩО за Кевин и Мег. Беше ясно, че НЕЩОТО щеше сигурно да дойде, след като леля Хилда накрая пукне, под формата на клауза в нейното завещание. Междувременно се смяташе за мъдро да се пазят ужасните вратовръзки шнурчета и не по-малко ужасните шалове. Тази тринайсета вратовръзка шнурче (на закопчалката на която имаше птица, която Кевин мислеше за кълвач) щеше да се присъедини към останалите и Кевин щеше да напише благодарствена картичка на леля Хилда, но не защото майка му щеше да настоява и не защото той мислеше или го беше грижа, че леля Хилда може ДА НАПРАВИ нещо за него и за децата му някой ден, а защото той беше обикновено разумно момче с добри навици и без истински пороци.

Той благодари на семейството си за всички подаръци (майка му и баща му, разбира се, бяха извадили и много други, по-малки, въпреки че полароидът несъмнено беше най-важният подарък, и се радваха на неговата радост), не забрави да целуне Мег (тя се изкикоти и се престори, че се бърше, но радостта й беше очевидна) и да й каже, че е сигурен, че ръкавиците ще му станат точно за отбора по ски тази година, но цялото му внимание беше запазено за кутията на полароида и допълнителните пакетчета с филми, които бяха с нея.

Той се държа много добре пред тортата и сладоледа, въпреки че беше ясно, че го сърбят ръцете да вземе фотоапарата и да го изпробва. И веднага след като можеше да го направи прилично, го направи.

Оттогава започнаха неприятностите.

Той прочете книжката с инструкциите толкова подробно, колкото му разрешаваше нетърпението да започне, после зареди апарата, докато семейството му го гледаше с очакване и безсъзнателен ужас (по някаква причина подаръците, които изглеждат най-желани, често не работят). Всички общо въздъхнаха — това беше по-скоро ветрец, отколкото буря, — когато апаратът послушно изплю картончето право върху филмовата касета точно както обещаваше книжката с инструкции.