Читать «Слънчевото куче» онлайн - страница 109

Ревът на кучето стана непрекъснат — пленен, яростен рев на адско куче, което не може да излезе и някои от часовниците на покойния Пап Мерил отново, сякаш в знак на протест, започнаха да бият.

Безумното желание на господин Деливън да избягат го беше напуснало — той се чувстваше обхванат от дълбока сънливост — някаква смъртоносна летаргия.

Кевин доближи визьора на апарата до окото си. Досега само няколко пъти беше ходил на лов за елени, но помнеше какво означава, когато трябва да чакаш — скрит, с пушка в ръка, докато другарите ти се приближават към теб през гората и нарочно шумят, колкото може повече, и се надяваш от дърветата да изскочи нещо и да се насочи към празното място, където чакаш, а полето ти на обстрел е нищо и никакъв един безопасен ъгъл, който минава точно пред другите. Не трябва да се тревожиш, че може да ги улучиш — трябва да се тревожиш само дали ще улучиш елена.

Отначало се чудиш дали можеш да го улучиш, когато и ако се покаже. После се чудиш дали изобщо ще можеш да стреляш. После се надяваш, че еленът ще остане хипотетичен, така че да няма нужда изобщо да опитваш… както беше ставало винаги досега. Единственият момент, когато наистина имаше елен, в засадата чакаше приятелят на баща му Бил Робъртсън. Господин Робъртсън беше вкарал куршума точно там, където се предполагаше, че трябва да го вкара — в сгъвката между врата и рамото и ловният надзирател им беше направил снимки около трофея — самец с дванайсет разклонения на рогата, с който всеки ловец би бил щастлив да се похвали.

„Обзалагам се, че ти се ще да беше твоят ред да стреляш, нали, синко?“ — беше попитал ловният надзирател и беше разрошил косата на Кевин (тогава той беше на дванайсет години — в разгара на усиления си растеж, който беше започнал седемнайсет месеца, преди това и който досега го беше докарал почти до един и осемдесет, а му оставаше още година… което означаваше, че не е бил достатъчно голям, за да се възмути, че някой роши косата му). Кевин беше кимнал и беше запазил тайната си: той се радваше, че не беше негов ред — че не беше негова пушката, която трябваше да изстреля куршума или да не го изстреля… и ако се беше оказало, че все пак има куража да стреля, щеше да последва друга неприятна отговорност — да застреля елена чисто. Не знаеше дали ще може да събере смелост да забие втори куршум в животното, ако не го убие чисто, или пък сила да го преследва по кървавата следа и димящите изпражнения и да довърши това, което е започнал, ако то избяга.

Беше се усмихнал на надзирателя и беше кимнал на баща си, а баща му беше направил снимка на това и никога не беше имало нужда да казва на баща си, че мисълта, която се криеше зад сбръчканото му чело и под разрошващата ръка на ловния надзирател беше: „Не. Не го желая. Светът е пълен с изпитания, но на дванайсет години си твърде млад, за да се срещнеш с тях. Радвам се, че беше ред на господин Робъртсън. Още не съм готов за изпитанията си като мъж.“