Читать «Раждане вкъщи» онлайн - страница 17
Стивън Кинг
Ръцете му продължаваха да се блъскат и потракват по плочките в кухнята, а звукът напомняше бръмбари.
Тя сечеше… сечеше… сечеше.
Накрая вече нямаше никакво движение.
Остра болка я проряза през корема и за миг я обхвана ужасна паника:
Тя се върна в дневната, носейки брадвата, която сега миришеше на животинско шкембе.
Кой знае как краката му бяха успели да се задържат прави.
— Джак, толкова много те обичах — каза тя. — Но това не си ти. — Тя стовари брадвата, описвайки свистяща дъга и го разцепи точно през чатала, сряза килима и я заби дълбоко в дъбовия под.
Краката се разделиха, трепериха лудо почти пет минути и след това започнаха да утихват. Накрая дори пръстите престанаха да потръпват.
Тя го пренесе в зимника парче по парче, сложила ръкавиците, с които вадеше тавите от фурната, и опакова всяко парче с изолационните завивки, които Джак държеше в бараката с инструментите и които тя не бе изхвърлила — той, заедно с екипажа ги хвърляха над кошовете в студени дни, така че омарите да не замръзнат.
В един миг отсечената ръка се вкопчи в кръста й. Тя замръзна и зачака, сърцето й биеше като лудо, накрая ръката се отпусна. И това беше краят. Неговият край.
Под къщата имаше един неизползван резервоар, пълен с боклуци и дъждовна вода — Джак бе имал намерение да го напълни. Мади избута встрани тежката бетонна плоча, която го покриваше, така че сянката й легна на пода като частично лунно затъмнение, след това хвърли вътре парчетата от него, слушайки плисъка. Когато всичко изчезна, тя с мъка върна тежката плоча на мястото й.
— Почивай в мир — прошепна тя и един вътрешен глас й прошепна в отговор, че съпругът й почива мирно на парчета и в този момент тя заплака и плачът й се превърна в истерични писъци и тя започна да дърпа косите си и да дере гърдите си, докато те потънаха в кръв и си помисли,
Но преди да завърши мисълта си, тя изгуби съзнание и загубата на съзнание премина в дълбок сън и на следващата сутрин, тя се чувстваше добре. Но на никого нямаше да каже.
Никога.
— Мога да го понеса — повтори тя на Дейв Имънс и отхвърли спомена за иглата за плетена с розовото терличе на края, която стърчеше от омазаната с лепкави водорасли очна ябълка на нещото, което някога бе неин съпруг и съавтор на детето в утробата й. — Наистина.
Така че той й разказа, може би защото трябваше да го разкаже на някого, за да не полудее, но тушира най-ужасните моменти. Той й каза, че нарязали с триони труповете, които определено отказвали да се върнат в царството на мъртвите, но не й каза, че някои части продължили да се гърчат — китки, откъснати от ръцете, безумно гърчели пръсти, стъпала, откъснати от краката, които се забивали в нахапаната от куршуми земя на гробището, сякаш се опитвали да избягат — и че тези части са били залети с нафта и запалени. Нямаше нужда да разказват на Мади тази част — тя би видяла кладата от къщата си.